Чух го да въздиша през тихичкото пращене.
— Значи упорстваш в желанието си да има още смърт. Въобразяваш си, че всичко казано от мен е само за да ти отвлека вниманието…
Едва не изключих приемника, защото никак не обичам друг да ми разправя какво мисля, дори да е прав. Но пък нямах друго развлечение в момента…
— Защо не кажеш нещо? Бих се радвал да чуя гласа ти. Обясни ми защо си се захванал с тази поръчка. Ако е само заради парите, ще ти платя повече, за да спреш, а мога да ти осигуря и защита след това.
Изчака, преди да продължи:
— Разбира се, за човек като тебе трябва да има и друга причина. Вярност към фамилията. Племенната кръвна връзка. Нещо подобно. Ако е така, по-добре да ме изслушаш. Ти вероятно си единственият в момента, който още вярва в старите отношения. Познавам онези хора, проучих ги добре още преди години, докато ти си с тях твърде отскоро. Вярно е. Техните ценности не съвпадат с твоите. Злоупотребяват с верността ти. Използват те. Ти наистина ли го правиш от привързаност към своя род? Това ли те подтикна?
Накрая започна да ми звучи неспокойно, но бързо се овладя.
— Малко е обезсърчаващо да си приказваме така, да знам, че се приближаваш с всяка изминала секунда и ме чуваш през цялото време. Все пак мога да ти вляза в положението. Вече ми е ясно, че не мога да те разубедя. Остава ми само да се опитам да те убия, за да не ме изпревариш. Ти се движиш, а аз съм като вързан. Твърде късно е да търся спасение в бягството. Разбира се, нищо няма да постигнеш. Нямаш какво да ми кажеш, а и аз също. Ето защо се дразня. Не си като другите. Знаеш ли, бяха много приказливи. Заплашваха ме, проклинаха ме, умираха с писъци. А ти си един невеж варварин, който никога няма да проумее какво представлявам, но това не те възпира, не те разколебава. Прав ли съм? Опитвах се да направя нещо за цялото човечество, но това не те засяга. Така ли е? Мълчиш и продължаваш да напредваш. Чел ли си някога Паскал? Защо ли питам… „Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже. Лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива, защото той съзнава, че умира и вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква представа за това.“ Разбираш ли? Естествено, че не разбираш. Никога не си се замислял за тези неща. Ти си капката вода… В живота настъпва миг, ако е изживян пълноценно, когато човек може да приеме смъртта спокойно. Още не съм постигнал това, но бях на път да го сторя. Нека ти разкажа…
В този момент преградният огън възпламени небето, заглуши всякакви други звуци, а ударните вълни ме заблъскаха като побеснял прибой.
Аз обаче видях целта си — комплекса на „Доксфърд“, кацнал под хълмовете в отсрещния край на все още далечната долина.
Секунди по-късно започнах атаката си. Фонтани светлина изригнаха по склоновете. Десният край на сградата се срути, на покрива заиграха пламъци.
Не се радвах дълго на доброто начало, защото и аз бях улучен, апаратът ми веднага се запремята надолу. Кабината не се отдели, затова се успокоих, че контролният модул е почти незасегнат. Бързата проверка ме убеди в това. Повредената външна обвивка вече падаше към земята.
При следващия удар, дори бронята да ме предпази, щях да се простя с кораба. Ако можех да стигна долу с основния модул…
— Още ли си жив? — попита Стайлър. — Виждам някакво парче…
Експлозията отвлече вниманието ми, раздруса ме. Вече бях поел управлението, защото не исках да забавям атаката.
— Анджи? Още ли си там?
Докато се спусках, успях да настроя всички необходими системи, включих спирачното ускорение в последния допустим момент. Приземих се под малко неподходящ ъгъл, преобърнах се, стабилизирах машината и я опазих цяла. Превключих на скорост и потеглих напред, без да губя време.
Навлизах в задимената долина. Имаше немалко скални отломъци, цялата беше осеяна с кратери и дупки. Не всички изглеждаха прясно издълбани. Имаше нещо вярно в твърденията му, че не съм първият нападател. Само че така защитата чрез минни полета ставаше почти невъзможна и бях улеснен.
Не можех да не се питам дали каза истината за войната. Би засегнала малкото, което ми оставаше от миналото, и всичко свързало ме с настоящето. Предположих, че едва ли някой би си направил труда да бомбардира Сицилия. Но дали тя още е там? Минаха няколко месеца, а в тези времена хората често се местят. Какво ли бе сполетяло Пол и другите, с които се запознах? Знаех, че се бяха погрижили да имат почти съвършени скривалища и все пак…
Читать дальше