Роджър Зелазни - Избор на лице

У самите инструктори цареше бъркотия от чувства и предубеждения. Отначало ми досаждаха постоянно да подобрявам боравенето си с техните оръжия, но внимаваха дори да не намекнат, че скоро ще си послужа с тях, за да убивам. После сякаш осъзнаха, че всичко казано, преживяно или премислено ще бъде заличено от паметта им, и започнаха да подхвърлят шегички за смъртта и насилието. Отношението им към мен се промени коренно. За броени седмици стигнаха от неприкрито презрение до искрена почит и едва ли не преклонение, като че ли бях жрец, а те — набожни участници в жертвоприношение. Това ме притесняваше и се стараех да ги избягвам през свободното си време. За мен предстоящата работа беше средство, за да намеря своето място в едно общество, което ми се струваше по-добро от някогашното. Тогава започнах да се съмнявам дали хората се променят достатъчно бързо, за да е сигурно оцеляването на расата ни като цяло, щом тези мъже се върнаха толкова лесно, дори стръвно към жаждата за насилие. За себе си не хранех особени илюзии и бях готов да се изтърпя до края на дните си. Но тях си бях представял като нравствено по-издигнати от мен, а и нали точно към обществото им исках да се приспособя. Чак към края на обучението си започнах да проумявам отчасти на какво се дължеше промяната в тяхното отношение. Хенмър, един от не толкова неприятните сред тях, се натресе един ден в стаята ми с бутилка в ръка, което го правеше поносим гост. Личеше, че е гаврътнал доста чаши и изражението му, обикновено застинало като на цирков клоун, се бе отпуснало. Вместо привичното бърборене чувах бавна, изпълнена с тревога реч. Скоро научих какво го терзаеше. Явно санкциите и контролът не помагаха чак толкова и вероятността за локален въоръжен конфликт — за какъвто бях споменал при разговора с Пол — бе нараснала с още няколко степени. Хенмър го смяташе дори за неизбежен. Политическите подробности ми се видяха досадни, защото още не ги приемах като част от своя свят. Но самата възможност да започне такъв конфликт, с вечно дебнещата опасност да прерасне в нещо по-голямо и страшно, беше тревожно-иронична. Да се добера по такъв странен начин до това време и да се натреса на световна катастрофа… Не! Беше нелепо. Нетърпимо. Вече подозирах, че близостта на тези мъже до инструмент на насилието като мен, точно в такъв момент, бе отприщила в тях нещо дълбоко скрито и потиснато. А Хенмър, който от известно време повтаряше монотонно „Това не може да се случи“, направо бе сломен.

— Може пък и да не се стигне дотам — окуражих го, защото все пак пиех неговото уиски.

Вдигна глава и в очите му блесна искрица надежда, но само за миг.

— Че какво ли ти пука?

— Пука ми, и още как! Този свят вече е и мой.

Хенмър се извърна.

— Не те разбирам — измънка след малко. — Май никого не разбирам, честно казано…

Аз пък разбирах, макар че едва ли някому ставаше по-топло на душата от това.

Чаках мълчаливо. Не разбирах защо реакцията му толкова го отличаваше от останалите. Тъй и не научих. Но Хенмър каза нещо, което се запечата в паметта ми:

— … ама си мисля, че всички трябва да ги затворят, докато им дойде умът в главата.

Изтъркано, смехотворно и напълно невъзможно, разбира се. Поне тогава.

Напълних чашите догоре с остатъка от бутилката и му помогнах да се отнесе по-бързо в забравата. Малко ми докривя, че нямаше още, за да го последвам и аз.

Тук… тук… и после — там…

[Звезди] :[Извън тунела,

:под небето и надолу]

:

[Навлизане] :[Мигащи светлини,

:гръмотевици]

:

:[Песента на въздуха]

[Облаци :[Невидимо докосване

:на пръсти]

:

:

облаци :

:

об ла ци] :

:

[Взрив N1] :

[N2] [N3] :[Lasciate ogni

:sper- anza

:voi ch’

:en- trate? 1 1 Надежда всяка тука оставете (итал.) — Б.ред. ]

:

… имаше мълнии, които разрязваха небето като ножици. Въпреки защитата и разстоянието от експлозиите друсането беше силничко. Седях сгушен в бойната си броня, оставях компютъра да се справя с дребните пречки, но бях готов да превключа на ръчно управление, ако се наложи. Алво се разстилаше под мен в твърде размазана мозайка от зелено-кафяво-сиво-синьо, за да различа каквото и да е.

Нямах време за изтънчени хитрости. Вътрешната система за сигурност на „Доксфърд“ беше толкова усъвършенствана, че за неутрализирането й ми трябваха години. Изненадващият, кинжален удар, пробивът чрез груба мощ бе избран като най-добрата възможност за успех. Отбранителните ресурси на Стайлър се оказаха превъзходни, но ние и не очаквахме друго.