Роджър Зелазни - Избор на лице

Може би звучи малко пренебрежително, но аз изобщо не се отнасях така към него. Започвах да изпитвам искрена симпатия към Пол. Дали не ми напомняше малко за самия мен, но в по-мек, цивилизован вариант? Вероятно подсъзнателно съм искал да бъда такъв, ако можех да си позволя този лукс…

Но вече наближавах четиридесетте. Характерът ми се бе излял в калъпа си твърде отдавна. Вярно, оформилите ме обстоятелства тук бяха позабравено минало, но то започна да напомня за себе си и да трови удоволствието от живота в едно почти лишено от напрежения общество. След първоначалната смътно долавяна неловкост последва растящо неудовлетворение. Животът съдържа решаващи обрати и пречистващи кризи доста по-рядко, отколкото им се иска на романистите. Вярно, понякога се опомняме от сътресенията с наново отворени очи за действителността и чудесата на живота. Но това състояние на духа отшумява бързо, оставяйки и всекидневието, и нас все същите. Разсъждавах над този факт, докато описвах някогашните грубости пред потомъка си. Пристъпите на раздразнение зачестиха през следващите две седмици. Не се бях променил, за разлика от света наоколо. Не че се чувствах напълно излишен, нито пък ме мъчеше носталгията, защото лично за мен спомените бяха съвсем пресни и скорошни. Може би коренът на недоволството ми се криеше в малко по-кроткия и благ нрав на хората. Будеше у мен чувство за непълноценност, сякаш бях пропуснал някоя необходима крачка по пътя на цивилизацията.

Нямам навика да се ровя в чувствата си, но когато те станат толкова силни и натрапчиви, все трябва да им обърнеш внимание.

Вероятно Пол ме разбираше по-добре, отколкото си мислех. Защото ми направи две предложения. Първото приех незабавно, за да имам време да поумувам над второто.

Ето още едно „там“.

Отпътувах за Сицилия. Бих казал, че беше напълно предвидимо за човек в моето настроение. Не само детските преживелици ме подтикваха да отида там. Научих, че островът е и едно от малкото места, които още не са пострадали от прекомерното развитие. Отдаде ми се случай по твърде естествен начин да се върна назад във времето.

Не останах дълго в Палермо. Наех усамотено място, което чувствах някак познато и прекарвах по няколко часа на ден в езда — имаше и два коня в имението. Сутрин отивах на скалистия бряг и гледах разпенения тътнещ прибой. Бродех по мокрите камъчета, слушах писъците на птиците, гмуркащи се устремно във водата, вдишвах острия солен въздух, взирах се в играта на светлини и сенки. Следобед или вечер, според настроението си, яздех из хълмовете, където жилавата трева и разкривените дръвчета се вкопчваха отчаяно в тънкия слой почва. Ако не вдигах очи при всяко прелитане на транспортна машина високо над мен, ако се въздържах да използвам комуникатора си, освен за да слушам музика, и ако се отбивах за покупки в близкото градче само веднъж седмично, щеше да ми се струва, че времето е спряло. Не само целият пропуснат век, но и зрелите ми години като че се стапяха в безвремието на моето юношество. Затова и случилото се не беше съвсем необяснимо.

Казваше се Джулия. Срещнах я за първи път в скална ниша, където зеленината беше много по-пищна, отколкото по хълмовете с цвят на натъртено, където яздих целия следобед. Тя седеше под дърво, напомнящо ми за замръзнал фонтан от мармалад, по който са залепнали конфети. Тъмната й коса бе хваната отзад с коралова шнола. В скута й лежеше скицник, а очите й шареха ту напред, ту към листа. Ръката й се движеше точно, пестеливо, нахвърляйки рисунка на стадо овце. Погледах я, после вятърът подгони надвисналия облак и дългата ми сянка падна върху нея.

Обърна се, засенчила очите си с длан. Скочих от седлото и увих дългата юзда около клон на близък храст.

— Здравейте — подвикнах й в движение.

Стигнах до нея чак след петнайсетина секунди и тя имаше време да реши, че може да ми кимне и да се усмихне едва забележимо.

— Здравейте.

— Казвам се Анджело. Минавах наблизо и ви видях, а и това място ми се стори приятно. Рекох си — защо да не изпуша една цигара и да ви погледам как рисувате. Имате ли нещо против?

Тя поклати глава, позахапа долната си устна, както се усмихваше, и прие предложената от мен цигара.

— Аз съм Джулия. Работя тук.

— Рисувате ли?

— Биотехнолог съм. А това е хоби — потупа скицника и дланта й ненатрапчиво закри рисунката.

— Тъй ли… А с какво се занимавате всъщност?

— С нея — кимна към вълненото гъмжило.

— С коя от тях по-точно?