Роджър Зелазни - Избор на лице

Роботите се разделиха на две групи, за да ме хванат в клещи. Захванах се сериозно с онези отдясно, докато не унищожиха оръдието ми. Успях да повредя още четири машини, а с гранатата, която хвърлих, изскачайки от горящите останки на апарата, довърших още три.

Скрих се зад корпуса, метнах граната и по онези отляво, включих лазера, отскочих вдясно и се прицелих в най-близкия робот.

Отне ми твърде много време да го прогоря, докато спре, затова метнах оръжието на рамо, хвърлих още една граната и излязох на бегом иззад разбитата кабина. Не бях сигурен дали ще успея да ги надбягам по стръмнината.

Нямаше как да се отърва от най-близките три машини, а и едната се опита да ме хване с дългия си гъвкав манипулатор като с ласо. Надявах се силата на изкуствените мускули в бронята да се окаже достатъчна. Улових примката, вдигнах я над главата си и дръпнах робота към съседния. Сблъскаха се силно и замряха. Бутнах третия тичешком и изминах около четиридесет метра, преди стрелбата им да ме повали и от лъчите бронята да се загрее неприятно.

— Е, поне изглеждаш човек — отбеляза Стайлър. — Ще бъде ужасно обаче, ако се окаже, че в тази черупка няма нищо, сякаш си една от онези зловещи кухи твари от скандинавските легенди. Божичко! Ами ако е така? Откъс от кошмар, който не ме оставя дори след като съм се събудил…

Дотогава си бях приготвил граната. Хвърлих я по преследвачите, последвана мигновено и от предпоследната, която имах. Вече препусках към купчините отломки пред сградата. Оставаха ми трийсетина метра, усещах ударите на лъчите, паднах, но успях да стана и се заклатушках напред. От всички допирни точки между бронята и тялото ми замириса на пот и изгоряло.

Гмурнах се зад откъснато от стената парче и трескаво впих пръсти в закопчалките на бронята. Сякаш минаха цели векове, докато се отърва от нея, прехапах си устните, за да не се разкрещя. А от падналия на земята шлем се чуваше гласът на Стайлър:

— Нима не мислиш, че си струва човечеството да бъде спасено? Не заслужава ли то още малко усилия? Нима трябва да бъде погубен потенциалът му, който може да се разгърне до…

Шлемът се скри под поток от камъчета, докато се настанявах на позиция за стрелба, без да оглеждам изгарянията си. Насочих лазера към последните три робота, които настъпваха застрашително към мен. Стори ми се, че мина непоносимо много време, докато разтопя единия достатъчно, за да спре, обвит в дим.

Завъртях оръжието към втория и ми хрумна, че те май не бяха предназначени за отбрана на комплекса. Доколкото можах да преценя, не бяха достатъчно специализирани. Стайлър като че бе приспособил набързо някакви многоцелеви устройства, въоръжавайки ги допълнително. Пък и трябваше да са по-бързи и опасни.

— Разбира се, че си струва човечеството да бъде спасено — промърморих на себе си. — Но колкото по-лошо става за хората, толкова по-упорито собственото им безразсъдство ги тласка към последната крачка. Това безумие е прокобата на расата. Ако зависеше от мен, щях да го изкореня, да го залича. — Разсмях се, когато втората машина се разпадна. — По дяволите, бих започнал от себе си!

Чувах припукването на огъня зад гърба си, примесено със съскането на противопожарна инсталация. Дупчех с лазера последния робот, но се боях да не съм закъснял прекалено, тъй като неговият лъч топеше пазещата ме купчина железа. Примигвах, за да махна праха от клепачите си и се опитвах да го издухам от носа си, но само надушвах опърлената си коса и вонята на овъгленото си ухо.

А машината приближаваше неумолимо. Струваше ми се, че и лявата ми ръка е пламнала, но знаех, че няма да мръдна оттук, докато един от нас не бъде унищожен.

Подозирам, че продължих да изпепелявам робота и след като спря, защото вече бях затворил очи и не видях кога се случи.

Щом осъзнах, че съм останал жив достатъчно дълго, вдигнах глава и веднага я отпуснах. Всичко беше наред, но не можех да шавна.

След половин минута си казах, че трябва да се изправя и продължа. Иначе щях да загубя преимуществото от бушуващия в кръвта ми адреналин, да отслабвам и задрямвам от болка и преумора. Олюлях се, когато посегнах да взема последната граната от колана на скафандъра.

Сетне се изправих срещу крепостта.

Голямата метална врата на сградата беше затворена. Задърпах я настрани, но беше блокирана. По стените зееха предостатъчно дупки, но зад тях вилнееше пожарът. Отстъпих предпазливо, очаквах да ме помете взрив, когато изпепелих заключващия механизъм.