Роджър Зелазни - Избор на лице

Когато усетих куршума да пронизва сърцето ми, моята първа реакция беше безкрайно изумление. Как?…

После вече бях мъртъв.

Не помня да съм се разпищял, макар Мишката да разправяше, че станало точно така, а отгоре на всичко дясната ми ръка се вкопчила в гърдите. После съм станал като дървен, отпуснал съм се и съм замрял неподвижно. Трябваше да повярвам на горкото момиче, защото това се случи в собственото й легло.

Налудничава мисъл се стрелна през съзнанието ми в мига, преди да умра: „Извади седма скоба!…“ Нямах представа защо.

Помня лицето й, зелените очи, полуприкрити от дългите ресници, розовите устни, отворили се в усмивка. После усетих болката, връхлетя ме изумлението. Не чух изстрела, който ме довърши.

По-късно някакъв лекар обясняваше, че със сърцето ми всичко е наред въпреки тревожните симптоми. Нямало никакви явни причини да изпитвам болки в гръдния кош и да припадам. И без това ми беше ясно какъв е случаят, исках само да се махна от Амбулаторията, за да се отправя веднага към Крило 18, Библиотеката, ниша 17641. Там щях да се оправя с последиците от моята трагична смърт.

Но ме задържаха още няколко часа, настояваха да си почина. Ама че глупаци! Щом със здравето бях наред, защо да почивам? Пък и не можех да се отпусна, разбира се. Току-що ме бяха убили.

Чувствах се много изплашен и озадачен. Как е могъл някой да извърши подобно нещо? И каква е причината? Както си лежах, заобиколен от стерилната белота, треперещ и едновременно плувнал в пот, съзнавах колко е важно да тръгна незабавно, да видя какво са направили с мен, да прикрия бързо следите. Но изпитвах ужасна погнуса и боязън от гледката, от свидетелството за престъплението. Тези колебания ми отнеха немалко време, през което изобщо не помръднах. Запазвах достатъчна част от разсъдъка си, за да разбирам, че ще бъда безполезен, докато не се освободя от първоначалното си объркване.

Затова си наложих да анализирам чувствата си. Убийство! Нещо нечувано в наши дни. Дори не си спомнях кога бе извършено предишното, а пък бях по добре осведомен от останалите. Строгото възпитание от най-ранна възраст и множеството заместители на склонността към насилие почти не допускаха това, а даже и да се случеше патологичен изблик на агресия, значителният напредък на медицината позволяваше на лекарите да закърпят навреме жертвата. Но хладнокръвно, обмислено убийство… Да, от последното наистина бе изминало много време. Някакъв по-цинично настроен призрак на мое предишно „аз“ нашепваше, че може би точно хладнокръвните, обмислени убийства не са предизвиквали подозрения, затова не знам нищо за тях. Набързо прогоних натрапника в пълната забрава, която отдавна заслужаваше. Не се оставих да ме убеди или поне така си мислех. При качеството на събираната за всеки в Дома информация предположението ми изглеждаше невероятно.

Лош късмет бе, че неприятната задача се падна точно на мен. Сега трябваше да направя онова, което току-що бях отхвърлил като постъпка, немислима за друг. Тоест да реша как да прикрия факта, че нещо се е случило. В края на краищата нали бях особен случай? Не влизах в общата сметка…

Кискането ме стресна, особено щом усетих, че излиза от собственото ми гърло.

— Добре казано, стар досаднико! — говорех си аз. — Май долавям ирония в станалите събития.

„Дрън-дрън! Та ти изобщо нямаш чувство за хумор, Ланге!“

— О, все пак оценявам нелепостта на положението си. Но не виждам повод за смях в едно убийство.

„Не и когато ние сме жертвата, а?“

— Послужи си не с най-правилното местоимение.

„Все едно. Нека бъде, както ти харесва. И твоите ръце са не по-малко изцапани.“

— Аз не съм касапин! На никого не съм посягал!

Потиснах напиращия кикот.

„А какво мислиш за самоубийството? Нещо да кажеш за мен например?“

— Човек има право да върши каквото пожелае със себе си! А ти… ти си нищо! Дори не съществуваш!

„Тогава защо се вълнуваш? Да не ти е изгорял бушонът? Не, Ланге. Истински съм. А ти ме уби. Само че още съществувам. И ще настъпи моментът на моето възкресение. Ти самият ще ме върнеш към живота.“

— Никога!

„И то защото съм ти нужен. Мигът наближава!“

Задавен от гняв, прогоних предшественика си във въображаемото чистилище, където му беше мястото. Известно време проклинах факта, че съм такъв, какъвто съм, но и съзнавах, че бях преживял срив, причинен от травмата на собствената ми смърт. Скоро ми олекна. Напомних си, че докато хората си остават все същите, трябва да продължавам да нося кръста си, всеки път по различен начин.