Роджър Зелазни - Избор на лице

След малко се озовах пред коктейлбара на Крило 19. Стъпих на подвижната пътека. Тук беше вечна нощ и точно затова мястото ми се видя подходящо. Мракът скриваше тавана, а малките осветени пространства приличаха на лагерни огньове сред необятна равнина. Останах на най-бавната пътека — съвсем сам. Четиримата, които минаха заедно с мен през Портала, не се виждаха никакви. Прехвърлих се няколко пъти, докато стигнах в по-тъмен район далече наляво. Минах край грижливо разположени ниши и кътчета във всевъзможни стилове. Някои бяха заети, повечето пустееха. Тук-там се натъквах на веселящи се групички, чувах откъси от мелодии и смях. Понякога зървах двойки, допрели главите си над масичките, по които трептяха слаби светлинки. Веднъж забелязах и самотник, облегнал се тежко до бутилката. Сигурно изминах няколко километра навътре, преди да ме обземе отпускащото чувство на усамотение. Чак тогава слязох от пътеката, за да потърся подходящо място.

Свих зад ъгъл, минах по мостче, шмугнах се между няколко фалшиви палми и побързах да се отдалеча от този натрапчив полинезийски декор. Още няколко криволици ме отведоха до изненадващо малко ъгълче. Настаних се на плетен стол до маса, протегнах ръка и включих имитацията на газена лампа. Мекото жълтеникаво сияние ми откри кресла с дантелени покривала, пиано, два-три безизразни портрета, цял шкаф скъпо подвързани книги. Бях попаднал във викториански кабинет и си казах, че точно тук, където лъхаше на устойчивост и сигурност, мога да се отпусна.

Намерих обслужващия модул под масичката. Пъхнах картата си в процепа и си поръчах джин с тоник. Хрумна ми да поискам и пура. Сигналът избръмча след секунди, вдигнах капака и наредих всичко на масичката.

Отпих първата студена глътка и запалих пурата. Превъзходен вкус. Поне за малко се отърсих от мислите си, просто седях, сякаш загърнат в приятните усещания. Накрая обаче нещо се размърда в дълбините на съзнанието ми, ръката ми се плъзна към джоба на якето и извади двете снимки. Поставих ги една до друга и се загледах в тях.

Същото очарование и подобието на тъга по отдавна невижданото…

Взирах се в Земята и величествената звездна река, опитвах се да анализирам чувствата си, но напразно. Обхвана ме напрежение. Какво ли будеше у мен тези емоции?

Дали бяха присъщи на стария Ланге, покойния ми старши предшественик? Може би беше нещо свързано с него, с пожертваната част…

Имаше само един начин да се убедя — процедура, предвидена за извънредни ситуации. Не си спомнях да е била използвана някога. Въпреки ужасното произшествие, още не смятах, че ровенето в посттравматичното състояние оправдава подобна крайна мярка. Мъртвите са си мъртви, и то по основателни причини. Колкото и сериозно да изглеждаше сегашното ми положение, дори не можех да си представя такова стечение на обстоятелствата, което да изисква изваждането на седма скоба…

Господи! Изведнъж ме връхлетя налудничавото прозрение в предсмъртния миг, потискано досега от болката, от страха… „Извади седма скоба…“

Но по каква причина? Неизвестно.

Не последва нито присмехулен кикот, нито шизофренична реакция. Бих ги приел дори с облекчение, толкова самотен и ужасен бях. Но се боях от седма скоба дори повече от смъртта.

Защо на мен се падна да бъда старшият, свръзката? Защо аз трябваше да нося отговорността?

Изгълтах остатъка в чашата, сподавяйки мисленото възклицание: „Не е честно!“ Лесно и бързо можех да се освободя от тегнещата самота, но нямаше да е честно спрямо другите. Не! Бях длъжен сам да реша този проблем. Проклинах слабостта и страха си, но знаех, че няма да намеря помощ от тази страна на черната врата. По дяволите!

Поръчах си още едно питие, но сега го пиех на малки, редки глътки. Подръпвах от пурата. Взирах се в снимките, като се опитвах да разкрия тайните им само със силата на погледа си. Нищо не постигнах. Привличаха, защото бяха забранени. Никой сред живите не помнеше Земята, а и кой ли беше виждал звезда? Въпреки възрастта си и аз се чувствах малко виновен и засрамен, че седя и разглеждам изображения на мястото, от което произхождахме, и на галактическия му фон. Е, поне не будеха в мен престъпни намерения.

Стори ми се, че чух шум, но при всичките тези прегради и мебели наоколо ми беше трудно да определя посоката. А и едва ли имаше значение. Някой можеше да е седнал само на метър-два от мен и пак да бъде напълно невидим в мрака. Все още се нуждаех от илюзията за уединение. Не бях готов да стана и да продължа работата си.