Роджър Зелазни - Избор на лице

Вслушвах се в тиктакането на часовника в остъклената му кутия. Харесваше ми това местенце. Защо ли да не си отбележа координатите му, за да дойда отново някой път? Бих могъл да…

Този път не ми се причу. Шумът беше много по-силен. Някой се блъсна в нещо. Имаше и механично жужене. Олекна ми. Вероятно наоколо се мотаеше почистващ робот, но нямаше да се напъха в заета ниша. Вдигнах чашата и отдръпнах ръката си от снимките. Засмях се. Бях ги прикрил неволно, щом ми се стори, че някой може да мине край мен.

След малко пак чух звука, съвсем наблизо. После той се показа иззад далечния ъгъл на „стаята“. Беше старецът в инвалидната количка, който мина преди мен през Портал 11. Кимна и се усмихна.

— Здравейте — промълви и се плъзна още напред. — Казвам се Блек. Видях ви в подземната станция до Амбулаторията в Крило 3.

— Да, помня ви — кимнах.

Той се ухили и се настани от другата страна на масичката.

— Като ви забелязах да слизате от пътеката тук, рекох си, че сте дошъл да пийнете.

Вторачи се многозначително в чашата ми.

— Аз пък не ви видях на пътеката.

— Бях доста далече зад вас. Между другото, изпаднах в малко неловко положение и си помислих дали няма да ми помогнете.

— Какъв е проблемът?

— Бих искал да си купя нещо за пиене.

Посочих модула под масичката.

— Ами заповядайте.

Но той поклати глава.

— Май не ме разбрахте. Не мога сам да си поръчам.

— Какво означава това?

— Лекарите ми забраниха. Блокираха сметката ми. Ако си пъхна картата в тази машина и поискам алкохол, при проверка Централата ще се натъкне на забраната и нищо няма да получа.

— Ясно…

— Не съм съвсем без пари. Тоест… нося и налични. Само че тези джунджурии не ги приемат. И си помислих — ако някой се съгласи да ми купи една чашка с картата си, ще му върна сумата, че дори ще го почерпя. И няма да останат никакви следи.

— Не знам… — проточих. — Щом вашият лекар смята, че не е добре за вас да пиете, едва ли трябва да ви помагам да си навредите.

— Е, да, докторът е прав. Не съм в цветущо здраве. Достатъчно е да ме погледнете, за да се убедите. И никак не ми е весело. Стискам душата си между зъбите с помощта на лекарите, но това трудно може да се нарече живот. И ако утре съм малко по-зле, няма да е прекалена цена за един почти чист бърбън с малко лед. Във всеки случай няма да ме затрие. — Старецът вдигна рамене. — Пък дори да ме довърши, никой няма да се опечали. Е, какво ще кажете?

Кимнах.

— Не е незаконно, а и вие най-добре си знаете.

Пъхнах картата си в процепа.

— Нека да е двоен… — облиза се непознатият.

Изпълних молбата му и когато пое чашата, той отпи дълга, бавна глътка и въздъхна. После остави чашата, бръкна под куртката си и извади пакет цигари.

— И това не бива да правя — промърмори, след като си запали една.

Поседяхме мълчаливо около минута, всеки зает със собствените си грижи. Странно, но не ми беше неприятно да се простя с уединението си, за което положих толкова усилия. Съчувствах на стареца. Вероятно беше самотен и го очакваше единствено неизбежният край. Ето защо само се чуди как да се измъкне за малко от дома за отдих и да изкрънка по някое питие — едно от малкото останали му удоволствия. Но изпитах и нещо повече. Съзирах жив дух, упорство, сила в набръчканото му лице. Тъмните му очи гледаха зорко, осеяните със старчески петна ръце не трепереха. В него имаше нещо успокояващо, почти познато. Не се съмнявах, че го виждам за първи път, но в същото време ме споходи абсурдната увереност, че срещата ни е някак предопределена.

— Какво имате там? — попита ме и проследих посоката на погледа му. — Мръсни картинки, а?

Лицето ми пламна.

— Нещо подобно… — измънках и той се ухили.

Посегна, но се поколеба.

— Може ли?

Кимнах. Взе снимките и се облегна в количката си. Гъстите рошави вежди надвиснаха над присвитите му очи, леко наклони глава встрани. Взираше се дълго, стиснал устни. После се засмя и остави снимките на масата.

— Много са добри. Чудесни са. — Изведнъж гласът му се промени. — „Виж Земята и умри.“

— Не ви разбирам…

— Доста стара поговорка, която преправих току-що. „Виж Венеция и умри“ или пък „Виж Неапол и умри“. Някога жителите на много страни и градове си позволявали гордостта да вярват, че посетилият ги чужденец е постигнал висшето благо в живота си. Но на моята възраст човек става по-космополитичен. Благодаря, че ми позволихте да ги разгледам. — Заговори още по-твърдо. — Събудиха множество спомени у мен. Някои дори са радостни.