Роджър Зелазни - Избор на лице

Но какво трябваше да сторя, щом го намеря?

Наложих си да не мисля за това. Все още не бях готов да приема отговора, подсказан ми от яростта. По-късно, по-късно… И отново този страх… Не само заради опасението, че смъртта може да ме дебне навсякъде, но и от нежеланието у мен/Ланге да извършим неизбежното частично самоубийство. Не трябваше да гледаме така на тази необходимост, както никой нормален човек не смята, че посяга на себе си, ако трябва да си извади развален зъб. И все пак не изгаряхме от желание да го сторим, обаче времето ни притискаше.

Спомням си, че когато излизах от нишата, ме споходи мисълта: „Щом можем сами да си причиним това…“

Не минах по същия маршрут през Дневната, а заобиколих в обратна посока и накрая стигнах до бавна и тясна второстепенна пътека, на която останах по-дълго. Вляво от мен се точеше равна, извисяваща се преграда, покрита с безкрайно повтарящ се абстрактен орнамент. Вдясно виждах просторните, едва осветени части на Дневната, из която бяха неравномерно пръснати почиващи си хора.

После се прехвърлих на пътека, продължаваща под прав ъгъл спрямо предишната. Озърнах се. Забелязах нечия фигура на няколкостотин метра зад себе си. Преди малко не се виждаше. Изчаках около две минути и се огледах пак. Мъжът ме доближаваше, защото вървеше по пътеката.

Поколебах се миг-два и също закрачих. Твърде вероятно беше да е невинна случайност, но при тези обстоятелства никоя предпазна мярка не ми се виждаше излишна. Още на следващото кръстовище стъпих върху друга пътека, но си наложих да не поглеждам назад, защото наближавахме оживен район.

Когато се озовахме в този сектор на Дневната, слязох от пътеката и застанах до няколко подредени дивана. Този път се обърнах. Никакво съмнение. Онзи още беше зад мен и ме гледаше втренчено.

Скръстих ръце на гърдите си и също го зяпнах. Наоколо имаше десетки хора — разговаряха, четяха, хапваха, играеха карти. Чувствах се в пълна безопасност сред тях. Изглежда той също го разбра, защото незабавно извърна глава и продължи нататък. Докато го проследих как отминава, позволих си миг на задоволство от собствената си изобретателност и хитрост. И още в следващата секунда се простих със спокойствието, защото осъзнах, че съм пъхнал ръката си в левия вътрешен джоб и стискам дръжката на зашеметяващото пистолетче, каквото носехме всички от семейството. Страхът отново ме връхлетя с пълна сила и разбрах, че нито за миг не съм могъл да се освободя от него. Раздухах пак жаравата на гнева си, за да се отърся от шока и да си вдъхна искрица смелост. Стъпих отново върху пътеката.

Виждах мъжа далече напред. Бях успял да го огледам доста подробно. Кестенявата му коса се спускаше до раменете, имаше и брада. Носеше очила със синкави огледални стъкла, яке в същия цвят и бял къс панталон.

Син проблясък, когато се огледа през рамо…

Тръгнах към него, а сърцето ми заблъска тежко. Изведнъж ме обзе неудържимото желание, по-силно дори от страха, да видя неговата реакция.

Той се загледа право напред, постоя неподвижен към половин минута и пак се озърна. Аз продължавах да скъсявам разстоянието помежду ни. При следващото му обръщане бръкнах демонстративно под якето си с жеста на герой от криминале, решен да си послужи със смъртоносно оръжие.

Мъжът мигновено скочи от пътеката, после се шмугна зад най-близката преграда. Чак сега видях, че накуцва. Не бях забелязал това, когато вървеше след мен преди малко, но сега ми се струваше, че стъпва много внимателно на левия си крак.

Аз също не останах на пътеката нито миг повече. Щеше да е крайно безразсъдно да мина бавно край него, ако е въоръжен. Забързах надясно към друга преграда. В момента ми стигаше, че избяга от мен, за да се уверя във враждебните му намерения.

Плъзнах се край ниската стена, минах през празна ниша и стигнах до коридор, продължаващ наляво, към непознатия. Свършваше в ограден с три стени сектор, в който видях четири дивана, различни кресла и маси, също и камина със запален огън. Прекосих на бегом и подадох глава иззад следващия ъгъл. Не видях никого.

Огледах няколко празни кътчета, но петдесетина метра по-нататък имаше още прегради под всякакви ъгли. Забелязах входовете към още пет-шест стаи, където не можех да надникна от скривалището си. Излязох бавно и предпазливо, вече с пистолета в ръка. За четири-пет минути обиколих навсякъде, но наоколо беше пусто. След малко вече бях в сектора, където избяга непознатият, и започнах да претърсвам старателно.