Роджър Зелазни - Избор на лице

Май се беше отказал да ме причаква. Имаше предостатъчно време да се измъкне някъде. Докато стоях и обмислях положението, ме измъчваха опасения. Може би онзи сега заобикаляше, за да ми излезе в гръб… или пък се готвеше да ме нападне от засада. Внезапно ми хрумна, че може да не е сам. Или замисълът е бил той да ме подмами, докато някой друг…

Реших, че най-безопасно е да изчезна без никакво бавене, да заблудя преследвачите си и да стигна до Нулевото крило.

Промъкнах се обратно до пътеката, изчаках група хора и незабавно се смесих с тях. Онези, които разбутах или сръгах с лакти, ме стрелнаха със сърдити или направо заканителни погледи, но ми се размина само с това. Докато се отдалечавахме от рисковата зона, бях почти недостижима мишена.

— … ама вие сте нетърпим грубиян! — сопна ми се доста плещеста червенокоса жена с изобилен син грим около очите.

Кимнах сговорчиво и продължих да се взирам в хората и нишите, край които се плъзгахме. Никъде не открих непознатия.

След около километър стигнахме до кръстовище и аз веднага свърнах наляво. Групата, от която се възползвах като щит, ме съпроводи с хапливи забележки. Продължиха по пътя си — явно бяха тръгнали да се веселят някъде.

Новата пътека беше по-многолюдна и скоро ме пренесе до двупосочно движение с няколко скорости. Бях заобиколен от тълпи, от застоял въздух и все по-силен шум. Прехвърлих се на най-бързото платно и се движих с него няколко минути. Следях знаците, които ме упътиха към близката колона.

Беше за надолу — прозрачна, ехтяща, безкрайно навиваща се спирала през нивата на Дома. Някакво момченце се втурна нагоре, кикотеше се и току поглеждаше през рамо. Пресегнах се и сграбчих едната му ръка. Отначало опита да се освободи, после се извъртя към мен с яден поглед. След малко една жена изпухтя до нас. Лицето й беше алено, очите й мятаха гневни искри. Стисна свободната ръка на момченцето и го зашлеви по бузата.

— Колко пъти да ти повтарям! — изсъска тя. — Не искам никога да правиш това! — Чак тогава се обърна към мен. — Благодаря ви, че го спряхте. Изобщо не знам какво ги прихваща децата, та все тичат в обратната посока.

— И за мен е загадка — усмихнах й се и пуснах пленника.

Слязоха на долното ниво, в Кухнята. Чух жената да казва:

— Почакай само да се приберем вкъщи!

А дребосъкът не пропусна да ми се изплези скришом.

Замислих се какво ли е да си дете и да се подчиняваш на родителите си.

Продължих надолу към Залата за отдих. Там се качих на бърза пътека през игралните сектори. Край мен хората се занимаваха с всевъзможни групови спортове. Пътеката се издигна за известно време и можех да огледам всичко на километри около себе си. Навсякъде по някой риташе, удряше, хвърляше, хващаше, дриблираше, тичаше с топки по полета и кортове, над мрежи, срещу стени, в кошове. Агитки от запалянковци крещяха и тропаха с крака, широки висящи табла показваха променящите се резултати, а високоговорителите бълваха съдийски решения и пращене. Таванът светеше в светлосиньо — цветът ми се стори приятен и особено подходящ за този район. Вълнички блещукаха по повърхността на басейни и хвърляха светлинни отблясъци по кули и трамплини. До мен достигна полъх, наситен с миризма на пот и талк, преди да потъне във вентилационните шахти и да се пречисти.

Гъмжилото по пътеките ми пречеше да проверя следи ли ме някой. Започнах да се прехвърлям на все по-тесни ленти към значително по-оскъдно осветени сектори. Спътниците ми намаляваха, докато доближавах дългите редици маси, предназначени за по-кротки развлечения. Самотни играчи и малки групи се забавляваха с карти и дъски. Някои се състезаваха помежду си, други предпочитаха машини като съперници, за да изпитат късмета, уменията и знанията си до определена от самите тях степен. Търкаляха се зарове, въртяха се рулетки, разбъркваха се тестета карти. Фигури напредваха, отстъпваха, прескачаха, вземаха или биваха пометени от дъската. Съобщаваха се печеливши числа, огласяваха се залози. Хората блъфираха, атакуваха, стремяха се към победа, повече точки или поне равенство. Често парите сменяха собственици под масите. Не се загледах. Не съм от запалените любители на хазарта.

Синьото притъмняваше постепенно над главата ми, гласовете затихваха и изведнъж чух пронизителен звън — телефон в по-близкия край на пуст проход. Стори ми се някак странно да го чувам, когато наоколо не се виждаше никой, който да отговори на обаждането.

Навътре в затъмнения район имаше колона, по кристалната й спирала просветваха сигнални лампички. Пак стъпих върху еднопосочна безлюдна пътека. На всеки стотина метра имаше слабоват светилник, а в здрача край мен тракаха и бръмчаха машините за поддръжка и почистване. Непрекъснато се озъртах, но никой друг не ме последва по пътеката.