Роджър Зелазни - Избор на лице

След минута стигнах до поредната пресечка и реших да мина върху другата лента. Не видях никого на кръстовището. Разбутани от машините прашинки се въртяха в жълтеникавия конус под лампата на ъгловия стълб. Точно когато минавах край него, отново чух звън. Беше телефонът на стълба. Още дълго чувах настойчивите му сигнали. Този опит да се свържеш с някого, дето го няма, беше малко печален. А може би номерът бе избран погрешно.

Минах край празно игрище за поло, механичните коне чакаха неподвижно — прави редици от унили статуи. Тъмната вода в басейните се полюшваше монотонно като натрапчив спомен. Сиви чували, отворени към пода, се поклащаха между шкафчета и игрални маси и поглъщаха боклуците. От далечно поле или корт се надигна линейка и се стрелна през полумрака, червеният й кръст грееше. Плъзнах се край прегърната в усамотено ъгълче двойка. Дори нямаше да ги забележа, ако не бяха трепнали, щом усетиха присъствието ми. После минах край преграда, от която не бяха напълно заличени дебело намацаните букви „ЗВЕЗДИ“. Пак се огледах, но още бях сам на пътеката.

Прехвърлих се, минах над множество трансформатори, спуснах се и после извървях пеша два сектора, за да стигна до подвижна лента, водеща право към колоната. Тук беше съвсем тихо и пусто. Към колоната се доближаваха от различни посоки няколко човека, но отвътре в момента никой не излизаше. Трима мъже се навъртаха край щанд за списания и сладкиши. Досетих се, че тук бих могъл да се сдобия с още снимки като онези у Ланге, да направя незаконно залагане или да си купя нещо извън списъците на разрешените стоки.

Топъл поток ме лъхна, когато се спуснах в сияещата колона. Предположих, че вече нищо не ме грози, всъщност едва ли бях в опасност, откакто напуснах Дневната. И все пак бях твърдо решен да залича следите си, защото не забравях накъде съм се отправил. Макар че досега никой от нас не е бил преследван, когато е отивал в Нулевото крило.

На долното ниво излязох в сектор от Канцеларията, където тъкмо приключваха работа. Щом огледах всички тези хора, които се канеха да си тръгнат, осъзнах колко съм уморен. За миг се поколебах дали да не продължа до следващото ниво, за да избягна тълпите. Но пък можех да се влея в гъмжилото и да стана напълно незабележим, затова се отказах от хрумването си.

Стъпих на основната пътека, след няколко минути се чу пронизителен сигнал и плътни човешки вълни ме заляха отвсякъде. Останах на средното платно, което скоро се препълни — бутаха ме, притискаха ме и аз се носех напред, обездвижен до пълна безпомощност. Затова пък станах анонимна частица от тълпата и си повтарях упорито, че си струва неудобствата.

Можех само да въртя глава и виждах проточилите се привидно в безкрая редици бюра, откъдето бягаха хората, изоставили зад себе си телефони, машини, хартии в приглушената вече светлина. Скоро почистващите конвейери щяха да се раздвижат над Канцеларията. Замислих се за работата тук, но бързо си наложих да не се занимавам с това. Не биваше да се разсейвам.

Следвах пътя на най-малкото съпротивление и множеството ме прехвърляше със себе си от пътека на пътека в продължение на десетина минути, после гъмжилото започна да става по-рехаво, поразпръсна се и можех да взимам самостоятелни решения за посоката. Избрах си нова цел.

След малко вече се придвижвах по спомагателни ленти към почти затъмнен район от Канцеларията. Насочих се в отсрещния му край към друга водеща надолу колона.

Докато следвах на зигзаг избрания маршрут, започнах да долавям възможното присъствие на преследвач. Не бях съвсем сигурен, но ми се стори, че една от далечните фигури се преместваше на същите подвижни ленти. Не изпитах нов прилив на безпокойство, сякаш запасите ми от това състояние бяха изчерпани почти напълно. Стъпих на нова пътека и зачаках. Скоро и друг направи същото. Според часовника и моите преценки за скоростта и разстоянието помежду ни, беше възможно да е същият човек.

Щом подозренията ми се потвърдиха, оставаше да избера как да постъпя. Реших да направя още един опит да се отърва от „сянката“. Не успеех ли, щях да се скрия и да изчакам в засада.

Продължих нататък в тъмнината, а той не изоставаше. Стигнах до къса лента, прескочих върху нея и се затичах. Добрах се до следващото кръстовище и завих, преди онзи да се появи наблизо. Бягах с все сила. Тази пътека се оказа по-дълга и усещах цялата тежест на своите четиридесет и шест години, докато стигна пресечката. Но вече не виждах преследвача.