Роджър Зелазни - Избор на лице

— Музикант съм.

— А, ето нещо, с което още не съм се захващала. Може пък и да се получи? Как се казвате?

— Марк Енгел. А вие?

— Гленда… Гленда Глин. Имате ли нещо против да ви попитам защо бродехте из Канцеларията в тази тъмнотия?

— Просто исках да се поразтъпча.

— Изпаднал сте в беда…

Странно, това изобщо не беше въпрос.

— Защо сте толкова уверена?

— Не знам. Досещам се. Е, какво ще кажете?

— А ако ви отговоря с „да“, какво ще направите?

— Ще се опитам да ви помогна, стига да е по силите ми.

— Но защо?

— Не понасям, когато видя как проблемите затрупват някого. Самата аз вечно съм затънала и никак не ми харесва, като се случи и на друг. Поне умея да съчувствам.

Не долових дали се шегуваше или говореше сериозно, но за всеки случай се усмихнах.

— Жалко, че трябва да ви разочаровам, но нямам никакви тревоги.

Тя сви вежди.

— Скоро ще си имате. Дори бих казала — твърде скоро.

Малко се подразних от непоклатимата увереност в гласа й. Едва ли имаше значение, щом ей сега щяхме да се разделим, и то най-вероятно завинаги. Все пак се ядосах.

— Бихте ли задоволили любопитството ми? Откъде знаете?

— Майка ми твърдеше, че познавам, защото прадедите ми били от Уелс.

— Ама че щуротия!

— Прав сте. Само че се каните да се спуснете в Подземието, щом излезете оттук. Да знаете, че не бива да правите това.

Сигурно веднага разпозна смайването ми по гримасата, която изкриви чертите ми, защото се засмя. Надявах се, че гадае само по лицето ми. Вярно, че бях обмислил възможността да мина за по-напряко през Подземието, за да направя поредния опит да се отърва от преследвачите си. И сега се почувствах доста неловко. Момичето наистина успя да ме разколебае.

Прихнах.

— Но това е нелепо. Няма как да сте научила, че…

— Нали ви обясних?

— Е… Благодаря за помощта — казах и станах от стола, — но вече е време да си вървя. — Усещах как капсулата е наситила кръвта ми, отдавна не се бях чувствал толкова силен. — Надявам се, че следващата ви работа ще е по-удовлетворителна за вас.

А тя дръпна чекмедже на бюрото, смете всички хартии в него и го затвори. Зърнах за миг стъписваща бъркотия от лични и канцеларски дреболии. После взе черния си елек от облегалката на стола, наметна го и угаси лампата.

— Тръгвам с вас.

— Моля?

— Току-виж съм ви от полза. Вече ми се струва, че нося отговорност за вас.

— Но това е смешно! Изобщо няма да идвате с мен!

— Защо?

Прехапах си долната устна. Не беше особено подходящо да изтъквам възможни опасности, след като току-що заявих, че нямам никакви проблеми.

— Оценявам вашата загриженост, но вече съм добре. Честно! Не е нужно да се престаравате толкова…

— Нищо особено не правя — заяви тя, хвана ме под ръка и ме побутна обратно към подвижната пътека.

Едва сега прецених, че тя е висока към метър и осемдесет — само три-четири пръста по-малко от мен — и е твърде силна въпреки малко кльощавата си фигура.

Потиснах първоначалните си импулси и се постарах да обмисля спокойно положението. Твърде възможно бе да ми е спасила живота само с присъствието си. Ако моят преследвач е имал намерение да ме сплаши, бе постигнал напълно целта си. А ако е искал да ме довърши, щом се паникьосам, Гленда вероятно се е оказала пречка. Дали пък нямаше да бъда в по-голяма безопасност, ако тя ме придружава? Искрено ме безпокоеше мисълта, че може да я изложа на ненужни рискове, но пък не успявах да измисля убедителен начин да се отърва от нея. Реших да я изтърпя само колкото да объркам неизвестния враг, после да я оставя някъде и да се устремя към Нулевото крило. Да, така щеше да е по-добре за всички.

Плашех се от очевидния факт, че неприятелят ме познаваше толкова добре. Следваше ме с учудваща лекота, но май знаеше и точно какъв натиск да приложи, кога ще съм най-уязвим и как да ме пречупи набързо. Вече се чудех дали разполагам с необходимите средства, за да го възпра. Боях се, че ще се наложи да стигна до крайност. Е, и това можеше да се реши…

„Като гледам, дишат ти във врата.“

— Колкото по-скоро го докопаме, толкова по-добре — казах на себе си.

„Хм, ти си по-добра версия от Ланге.“

— Знам.

„Само се страхувам, че и ти няма да си достатъчно чевръст.“

— Какво се опитваш да ми кажеш?

„Учиш се, но малко бавно. Мисля, че и на тебе ще ти видят сметката.“

— Може и да не познаеш.

„Но не вярвам загубата да е напразна. Все пак ще се поучиш от опита.“