Роджър Зелазни - Избор на лице

— Необходимо за какво?

— За да се уверя, че сте в безопасност.

— Може да се окаже по-трудно, отколкото си представяте.

— Какво се опитвате да ми внушите?

— Бяхте права, когато предположихте, че нещо ме заплашва.

— Знам.

— Ясно, но се опитвам да кажа друго: макар и да познахте, не осъзнавате степента на риска. Затрудненията ми са сериозни, но и опасни. Дори не си представяте колко ми помогнахте досега. И най-добрият начин да се отблагодаря е да се сбогувам с вас. Наистина няма с какво повече да облекчите неприятностите ми, а ако останете с мен, нищо чудно да засегнат и вас. Вече съм в състояние да се оправя сам и трябва да се заема с работата си. Затова, Гленда, отново ви изразявам своята признателност и при колоната ще се разделим.

— Не.

— Как тъй „не“? Не съм ви питал за вашите намерения. Казах ви какво реших. Трябва да се разделим. При това веднага. Помогнахте ми и аз ви отвръщам със същото.

— Имам предчувствие, че ще се нуждаете от подкрепа. Съвсем скоро.

— И ще я получа.

— Да, защото аз ще бъда с вас.

Преглътнах първите хрумнали ми реплики и само изрекох:

— Защо? Бихте ли ми обяснила поведението си?

— Защото — започна тя без колебание — досега не съм се замесвала в приключения. През целия си живот копнея за някакво разнообразие, само че не ми се случва нищо интересно. Вече започвах да мисля, че желанието ми няма да се сбъдне. А вие се появихте точно когато бях разбрала, че ще загубя поредната тъпа длъжност. Щом чух телефоните да звънят един след друг и ви видях да тичате към мен, знаех, че вече е различно. Нещо като предопределение. Странно, но звънът сякаш ви преследваше… и се свлякохте толкова драматично, точно в краката ми… Беше толкова вълнуващо! И сега просто жадувам да узная как ще продължи всичко, не разбирате ли?

— Щом приключа с тази неразбория, ще ви се обадя, за да ви разкажа.

— Боя се, че няма да ми е достатъчно — възрази тя.

— Ще се наложи да се примирите.

Тя само поклати глава и се извърна.

— Трябва да се прехвърлим на тази пресечка — подсказа след малко, — ако искаме да стигнем до колоната.

— Знам.

Стъпихме върху другата пътека, по която стояха повече хора. Не можех да преценя дали някой ни следи.

— Сигурно се мъчите да измислите как да се отървете от мен най-безболезнено.

— Познахте.

— Откажете се — отсече тя. — Нямам никакво намерение да си тръгна.

— Не знаете нищо за кашата, в която се набърквате толкова упорито — уверих я аз, — но не съм склонен да ви поучавам. Вече обясних, че е опасно. А всеки, който се втурва стремглаво към опасности, само за да задоволи авантюристични наклонности, се държи глупаво. Май започвам да се досещам защо не се задържате задълго на никоя работа.

— Колкото и да ме обиждате, няма да ме прогоните.

— Наистина сте глупачка!

— Приказвайте каквото си щете, но имам право да използвам обществения транспорт като всички останали. При това съм решила къде отивам, така че защо не опитате да приемете нещата по-спокойно?

— Защо ли ми се струва, че се държите като зяпачите, които обожават катастрофи?

— Само че аз възнамерявам не само да гледам отстрани, ако се наложи.

— Повече няма да споря с вас — отсякох накрая. — Защо сте толкова сигурна, че не съм извратен, луд, престъпник или още някакъв неприятен тип?

— Няма значение, вече избрах на чия страна съм.

— Да, това достатъчно ми подсказва колко сте устойчива психически.

— Може да сте прав. Но е без значение, щом не се стряскам от възможните ви скрити пороци.

— Все едно. Да оставим тази тема…

Загледах се в пренасящата колона. Над главите ни изтрака кран, под който внушително се носеше контейнер с канцеларски мебели. В един от секторите вдясно ярка дъга от заваряване разпръскваше мрака. Сигурно подменяха или поправяха тръбопровод. За миг дочух откъслечни неясни акорди. Далече пред нас се простираше геометрично правилно подреденият около колоната парк. Цареше лек сумрак, встрани се издигаше статуя, тук-там имаше пръснати по алеите пейки. Когато доближихме достатъчно, установих, че дърветата са живи, а не изкуствени. Малко по-нататък забелязах и фонтан.

— Напомня ми нещо от романите на Томас Улф — промълви Гленда.

В този момент бях повече Хинкли, отколкото някой от другите, почти без да доловя промяната.

— Да — чух се да казвам. — Доста страници е изписал за площада на онова градче, нали?

— Само че тук липсват кметството и съдебната палата, на чиято фасада трябва да има голям часовник.