Роджър Зелазни - Избор на лице

Спестих си ругатните. Почти очаквах да се случи това. В един налудничав миг ми се прииска да носех нещо по-убедително от зашеметяващото пистолетче. Побързах да потисна това желание. Преместих се няколко крачки напред, но Гленда пак застана до мен.

— По дяволите! Отдалечи се!

— Защо ли си мисля, че за тебе е по-добре, ако съм наблизо?

— Но пък ти можеш да пострадаш. Дръпни се веднага!

— Кратко и ясно — не!

— Както искаш. Предупредих те. Не се сещам какво друго да направя за тебе. Радвай се на приключенията, щом толкова ги обичаш.

— Точно това правя.

Умът ми прехвърляше трескаво възможностите. Да, бях по-бърз и енергичен от Ланге, но може би и това не стигаше. Ако е така, заслужавам си провала. Фактът, че се оказах по-силен, отколкото бе той, сам по себе си съвсем не ми гарантираше оцеляването в сегашното положение. Поне научих някои подробности за противника и имах твърдото намерение да го опозная още по-добре.

Започнах да се взирам, за да открия някоя по-масивна машина с удобни извивки и издатъци, където да съм достатъчно защитен, но да имам възможност за стрелба. Забелязах няколко доста удобни скривалища. После се обърнах, за да преценя кога ще ни настигне врагът.

— Сега какво ще правиш? — попита Гленда.

Нещо глождеше съзнанието ми, но не можех да си обясня какво не ми харесва, а и нямах време за това.

— Ами ще те опръскам цялата с кръв, освен ако не правиш точно каквото ти кажа.

— Слушам те.

— Ей там, на триста метра отпред и вдясно, има голяма сива машина с черен навес откъм нас. Виждаш ли я?

— Да, това е генератор „Лангтън“.

— Ще тръгна наляво след около минута. Ти остани на пътеката още няколко секунди. Той ще наблюдава само мен. Когато се изравниш с генератора, претичай и се скрий зад него. Щом отвлека вниманието на онзи мъж горе, отстъпи назад и се скрий някъде из комплекса. Гледай какво става и преценявай сама как да постъпиш. Желая ти късмет.

— Не, идвам с тебе.

Извих тялото си така, че ръцете ми да не се виждат отгоре, и насочих пистолета към нея.

— Опиташ ли се да ми досаждаш, ще те просна и пътеката ще те изнесе оттук. Не спори с мен, а прави каквото ти казах!

После скочих и се хвърлих към укритието, което си бях избрал. Зърнах за миг фигурата горе, която тичаше към мен, повдигайки дясната си ръка.

Чух изстрела, но едва ли можеше да се надява, че ще ме улучи в движение. Изчезнах от погледа му, преди да натисне спусъка втори път. Натиках се в пролуката, която бях видял — минаваше през средата на машината, където висяха някакви кабели, после продължаваше чак до другия край. Май имаше и странично отклонение. Виждах достатъчно добре през плетеницата от пръти и кабели над мен и останах доволен — онзи трябваше да застане почти отгоре ми, за да стреля през тази бъркотия.

Промъкнах се само няколко крачки навътре, когато я чух.

— Дяволите те взели! — изръмжах й. — Казах ти да се скриеш зад генератора.

— Реших да не те послушам — невъзмутимо заяви тя. — Знаех си, че няма да погледнеш назад, докато тичаш.

Свих рамене и продължих напред. Усещах, че Гленда не изостава. Виждах части от няколко мостчета, едно от тях минаваше над отсрещния край на машината. Според моите сметки противникът трябваше всеки миг да се появи пред погледа ми.

— С какво да ти помогна? — настойчиво прошепна момичето.

— Прави, каквото щеш — озъбих й се. — Не поемам никаква отговорност за онова, което ще те сполети. Сама ще си докараш смъртта.

Долових как рязко си пое дъх и хапливият отговор заседна в гърлото й.

Възможно бе непознатият да се е спуснал по някоя от стълбите и да се прокрадва към нас сред този хаос от механизми. Или пък беше спрял да обмисли следващия си ход. Дали не бе избрал друг път, за да ме издебне? Не знаех колко близо е в момента. Нямаше смисъл да се ослушвам, защото и тропот от бягащи крака би потънал в целия този шум наоколо, а и машината, в която се криехме, вибрираше непрекъснато.

Докато се промъквах към страничното отклонение, рязък звук привлече вниманието ми. Звънеше телефон в някоя от стаичките на техниците наблизо.

Изпсувах шепнешком и се прилепих към металната стена. Изгарях от желание да напъхам слушалката в храносмилателния тракт на онзи тип — откъм устата или през другия край, и то незабавно. Но този път не дадох воля на нервите си. Пискливите сигнали ме дразнеха ужасно, но се овладях.

Миг по-късно чух тежките удари на обувките му и се досетих какво е направил.