Роджър Зелазни - Избор на лице

— Ето го часовника — над входа на колоната.

— Вярно, само че не звъни и винаги показва точното време.

— Така е. И не е нацвъкан от гълъбите.

— Няма да е зле, ако има и работилница на каменоделец.

— Без надгробните камъни.

— Прав си…

Замислих се за истинските площади — на Земята. Дали странният господин Блек наистина помнеше тези неща или просто си убиваше времето, преди да убие мен? Самият аз нямах подобни спомени, за да събудят носталгия у мен, затова можех да си обясня чувствата само с намесата на Хинкли — беше романтик, пътешестваше, без да стане от удобното кресло. Дори можех да го определя като любител на природата… в място, където нямаше нищо естествено. Печално. Тъгата ме налегна за кратко — мъчно ми беше за Хинкли, за площадите и всичко останало.

— Изглежда четеш много — отбелязах гласно и тя кимна.

Щом стигнахме парка, слязохме от пътеката. Тръгнахме по алеите. През отмерени интервали скритите в храстите и клоните на дърветата високоговорители пускаха на запис чуруликане на птички. Чудноватият аромат на влажна пръст проникна в ноздрите ни. Обиколихме колоната и минахме край малкия искрящ фонтан. Гленда потопи пръсти във водата.

— Какво правим тук? — учуди се тя след малко, щом завършихме обиколката и тръгнахме обратно натам, откъдето дойдохме.

— Протакаме — промърморих, настаних се на пейка и се вторачих в подвижната пътека.

Гленда седна до мен и също се загледа натам.

— Ясно… — каза тихичко след секунда.

— И докато се мотаем тук, защо не ми разкажеш нещо за себе си?

— Какво искаш да знаеш?

— Ами нека е първото, което ти хрумне.

— А ти ще ми отвърнеш ли със същото?

— Може би. Защо? Това условие ли е?

— Просто ще ми бъде приятно.

— Нека видим за какво ще се сетя, докато ти говориш.

— На двадесет и две години съм — започна Гленда. — Родила съм се в това Крило. Израснах в Класната стая. Баща ми беше учител, а майка ми — художничка. И двамата починаха. Сега живея в Библиотеката.

Стиснах ръката й.

— Той ли е? — Тя се взря във фигурата, която се появи преди миг на пътеката. — Врагът, от когото бягаш?

— Няма как да проверя — промърморих, — но ще действам, все едно съм сигурен. Да вървим.

Минахме от другата страна на колоната и влязохме.

— Дали пък не си измисли това, само за да не говориш за себе си?

— Бих могъл и така да ти отвлека вниманието, но този път не позна.

Започнахме спускането, като печелехме време с бърз ход по виещата се надолу спирала. Но ако продължавах да бягам, а после да изчаквам противника, можех пак да загазя. Нямах такова намерение. Струваше ми се, че успях да проверя това, което исках.

Ако беше същият човек, спазваше прекалено голяма дистанция, за да не ме изпусне от Дневната дотук. Колкото и добре да ме бе проучил, едва ли разчиташе само на интуицията си, за да предвижда следващата ми стъпка. Вече беше ясно, че сериозно е решил да ни премахне. Така че разполагаше със средства да открива къде съм.

Но как би могъл да ми прикачи предавател?

Нямаше какво да умувам — отговорът не можеше да ми послужи особено в този момент. Дрехите ми престояха доста време в моето шкафче в съблекалнята, докато бяхме на сцената. Всеки е можел да се промъкне и да сложи нещо, с което винаги да открива точните ми координати.

„Бръмбарът“ вероятно беше микроскопичен, а и как да отгатна къде може да е? Търсенето на устройството вероятно щеше много да се проточи. За жалост нямаше как да захвърля дрехите си, без да се набивам на очи в това Крило.

Все пак бях доволен, че отделих време да проверя догадката си. Иначе щях да го отведа направо до тайния изход, мислейки, че съм се отървал от него. А това не биваше да се случи. Спуснахме се в колоната чак до Подземието, а планът вече беше съвсем отчетлив в съзнанието ми.

Освен хората от поддръжката почти никой не се мяркаше тук. Подземието представляваше лабиринт от машини — реактори, генератори, помпи, климатични инсталации, компютри, трансформатори на материята, контролни пултове — полускрити в джунгла от тръби и дебели кабели. На всеки няколко метра минаваха подвижни пътеки за техниците, имаше метални стълби, които наглед не водеха доникъде, неустойчиви площадки, полюшващи се под краката на всяка стъпка, плетеница от проходи, кранове, подемници, наситена с миризмата на масло и прегоряла изолация, с неспирното бръмчене, бълбукане, тракане и пукот, със синкавото електрическо сияние.

… А това означаваше богат избор от възможни укрития, както и всякакви смущаващи въздействия върху устройството, с което врагът ме следеше.