Роджър Зелазни - Избор на лице

Незнайно как бе предвидил шока, който ще ми причини, затова носеше устройство от типа на тези за включване на всеки телефон, каквито използваха техниците при ремонт. Бе стигнал по мостчетата над моето скривалище, после бе включил най-близкия телефон, за да ме разстрои. През това време скочи върху машината. Само че не се хванах в капана му. Притиснат в металния корпус, усещах сътресенията от неговите стъпки. Той търсеше удобна пролука или отвор, за да се прицели в мен. И май се надяваше да ме завари парализиран от ужас и безпомощен.

Изведнъж високо вдясно се мярнаха глава, рамо и ръка, полускрити от кръстосани опорни греди.

И в мига, когато рязко вдигнах ръка и натиснах спусъка, чух трясъка на неговия изстрел и късото изсвирване на рикошета. После той се скри.

Заотстъпвах назад и се блъснах в Гленда. Без да погледна, я тласнах към нишата и изсъсках нещо неразбираемо дори за самия мен. Напъхах се до нея. Отново чух тропот на подметки и осъзнах, че противникът ми е прескочил дясното отклонение. Завъртях се, за да покрия посоката, откъдето можеше да се появи, и внезапно изпитах нелепо удоволствие, защото телефонът замлъкна.

Онзи се показа за частица от секундата, стреля, не ме улучи. И аз успях да натисна спусъка. Предчувствах, че следващия път всичко ще свърши тъй или иначе. Вече знаеше къде съм.

Отметнах глава назад и се прицелих нагоре. Сега сигурно щеше да прескочи прохода точно над мен.

Не виждах особено добри шансове за себе си. Дори да го улуча, щеше да му остане време за поне един изстрел. Не само се притеснявах как да опазя момичето живо и здраво, но и се чудех колко ли сериозно може да бъда ранен, ако изобщо оцелея. Щях да го уцеля — знаех, предчувствах, бях се заклел. Дори да забиеше куршум право в сърцето ми, щях поне за малко да го извадя от играта. Но исках да живея, за да го завлека в Нулевото крило, да измъкна всичко от главата му и да стъпча мозъка му на пода. Колко жалко, ако умра, когато е уязвим, а нищо не мога да му сторя.

— … Ако ме убие — казвах на Гленда през това време, — а той изпадне в безсъзнание там горе… — Усещах, че не аз изричам ужасните слова, макар да излизаха от собствената ми уста. — … ще можеш ли да се качиш и да го довършиш със собствения му пистолет? Да му пръснеш главата с един куршум или да го простреляш в сърцето?

— Не! Не мога! За нищо на света!

— Но така ще ми спестиш много грижи по-късно.

— По-късно ли?! — Тя се засмя почти истерично. — Нали ще си мъртъв… — Запъна се, но по тежкото й дишане усетих как се напрегна изведнъж. Какво чакаше онзи, вдън земя да потъне дано?

— Хайде бе! — подвикнах му. — Това ти е за последно! Дори да ме убиеш, свършено е с тебе! — Нищо. Никакъв отговор, нито звук.

Тогава Гленда ми зашепна трескаво:

— Значи си ти, познала съм. Чуй ме, много е важно. Вземи ме със себе си на онова тайно място. Имам нещо за тебе. Важно е…

Беше късно за този разговор. Още три гръмки стъпки, после тропот, когато моят враг прескочи прохода и стреля надолу. Усетих изгаряща болка по ребрата си. И този път го улучих, бях сигурен.

Бял панталон, синьо яке, дълга кестенява коса, сини огледални стъкла на очилата. Завъртя се във въздуха, докато падаше, разперил лявата ръка, за да запази равновесие, протегнал дясната с оръжието напред. Стиснатите му зъби бяха оголени в мрачна усмивка.

— Господин Блек, недейте! — разнесе се писъкът на Гленда, а вторият куршум се впи в рамото ми и ме отхвърли назад към момичето.

Зашеметяващото пистолетче падна от безполезната ми вече дясна ръка. Въпреки всичко не се съмнявах, че го уцелих.

Да, беше господин Блек. Същият, с когото седях в Коктейлбара… кога ли беше? Вярно, косата се различаваше по цвят и дължина, дрехите бяха други, очилата закриваха половината му лице, но очертанията на челюстите, гънките около устата бяха същите…

Той се опитваше да спре треперенето на ръката си, за да стреля отново. Гленда още пищеше, когато последният куршум разкъса червата ми.

После мъжът се свлече по гръб, а аз паднах напред и от стомаха нагоре към главата ми сякаш се надигна мастиленочерен поток.

Звънкото ехо от изстрела заглъхна, аз още усещах трептенето на машината и предъвквах фразата: „Издърпай седма скоба“. Гленда викаше:

— Библиотеката! Ниша 18237! Важно е! Библиотеката! Ниша 18237…

Остана само мекото нищо.

Изправих се и продължих да бягам. Не беше логично, но нищо не можех да направя със себе си.

Добре че никой наоколо не беше в състояние да забележи.