Роджър Зелазни - Избор на лице

Да, но скоро видях наблизо групичка живи хора и трябваше или да забавя темпото, или да им се набия в очите, което никак не ми се искаше. Прехапах устни, озърнах се и спрях, за да вдишам дълбоко няколко пъти.

После част от Енгел пое юздите в свои ръце и се почувствах по-добре…

Страхотна воля! Кой би помислил, че точно Енгел ще се прояви като такъв храбрец? Застаряващ кларинетист, тих и кротък човечец. Сега само аз/той/ние знаехме какво се е таяло в него, но аз вече бях различен и още се променях. Съзнавах, че процесът в мен е неустойчив като разклатен живак и не може да се ограничи — тежък, проблясващ, изпълнен със сила и стабилност…

Да, ние всички се оказахме по-корави, отколкото си мислехме. Все едно бяхме мощен двигател, който само се прокашля няколко пъти, преди да заработи равномерно. Почти стигнахме до целта си, а аз — Пол Караб, сега бях свръзката…

Бягството ми започна почти неволно и дори малко приличаше на позорна постъпка, но се превърна вече в мисия. Макар и проява на слабост, действията ми бяха напълно правилни.

… Пол Караб, здрав, тридесет и пет годишен, уредник в Дневната на Крило 1, най-младият член на групата в Дома, бягащ като подплашен заек.

Но страхът отслабваше при намесата на Енгел/Ланге. Чувствах се по-спокоен с всеки изминал миг.

Убийствата ме хвърлиха в паника и ставаше все по-зле. Припадах всеки път и се опомнях в още по-лоша форма. Бях готов да се спасявам с бягство още по време на сливането, но тогава напипах опора под краката си. Когато обаче Серафис и Дейвис си докараха белята, май разсъдъкът ми изчезна в облака дим от взрива. Виждах, че позицията ми независимо от всички предпазни мерки не е никаква защита срещу този начин на нападение, срещу явното намерение да бъде унищожено цялото семейство. Не изпитвах нито любопитството на Ланге, нито гнева на Енгел. Не се съмнявах, че и такива чувства ще ме споходят по-късно, но паниката ме лиши от толкова важните други стимули за оцеляване. Не се срамувах от себе си прекалено дълго. Уплахата ми бе послужила в най-критичния момент, а вече не бях същият човек, който й се поддаде.

Наблюдавах бавното шествие на опечалените, които съпровождаха движещ се по лентата сандък. Проповедникът вървеше отпред и четеше последните молитви. За съжаление от мястото си не можех да различа черната врата, към която вървяха — пречеха ми всевъзможни прегради и мебели. Натрапващото се сравнение връхлетя съзнанието ми и се настани с драскане на нокти, грачене и размахване на черни пера — Пол Караб, какъвто се познавах, беше вече мъртъв заедно с половината семейство, а може би и целият ни живот със смисъла и стремежите му си поемаше дъх за последен път.

Не!

Няма да допусна това.

Изненадах се на своята решителност, но тя ме бе обзела изцяло. Знаех какво ми предстои, защото бях длъжен да го направя. Решението не се взимаше с помощта на логиката. Другите вероятно не биха одобрили действията ми. Всъщност кой знае — като си припомним твърде необичайните обстоятелства… Все едно, изборът се падаше на мен.

Както винаги Катедралата беше мозайка от светлини и мрак. Тръгнах по диагонал наляво и стигнах до входа на един в момента затъмнен сектор. Озърнах се внимателно, сниших се и запълзях по корем, за да не пресека лъча на детектора, който би включил меката светлина, ароматизаторите, отпускащата душата музика и сиянието около олтара. Седнах настрани на една от пейките, за да виждам по-добре и да внимавам за участниците в погребалната церемония. Много ми се пушеше, но щеше да е неприлично да запаля цигара точно тук, затова потиснах изкушението.

Оттук вече виждах черната порта — вратата към вечността, отвъдното, другия свят. Наричайте го както ви харесва. Лентата свършваше точно пред нея и се връщаше отдолу. Опечалените доближиха тържествено, служителят от погребалното бюро пристъпи напред и набра кода за отваряне на малкото табло в тъмна рамка.

Плочата се завъртя безшумно навътре и ковчегът продължи напред, последван и от значително количество цветя. Разбира се, от такова разстояние нямаше как да различа дали са изкуствени, но толкова много истински цветя биха стрували цяло състояние, което никак не се връзваше с малобройната групичка. Тунелът продължаваше надолу под значителен наклон и скоро тленните останки изчезнаха. Вратата се затвори, свещеникът изрече още няколко думи на утеха, хората се извърнаха и си тръгнаха — разговаряха или мълчаха според степента на налегналата ги печал.