Роджър Зелазни - Избор на лице

Съпроводих ги с поглед, изчаках десетина минути секторът да притъмнее отново, после още десетина. Накрая се измъкнах навън.

Всичко беше неподвижно, тихо… Дори лентата за придвижване на ковчезите бе изключена. Най-близкият осветен район се намираше на достатъчно разстояние, защото дори не чувах минорните акорди на музиката.

Примъкнах се до лентата. Не знам защо плъзнах дланта си по нея, докато вървях към стената. Очаквах да си спомня нещо от усещането ли? Сетих се за Гленда. Какво ли правеше в момента? И къде ли беше? Дали е съобщила на полицията, или просто е избягала? Най-сетне мислите ми се бяха подредили и се върнах към онези последни моменти, които отбягвах досега старателно. Какво каза момичето накрая? Не и обичайните истерични глупости при вида на внезапна насилствена смърт. Не, съвсем не звучеше така. Повтаряше някакъв важен адрес. Ако това не е било странна форма на истерия, другото обяснение ми се виждаше твърде обезпокоително. Каква полза би имал един умиращ от подобна информация, освен ако не се отнася за моя случай?

Само че не бе възможно да е разбрала. Изобщо не можех да си представя как би се добрала до истината.

… Същото важеше, разбира се, за всеки друг. Включително и за господин Блек.

… Когото тя очевидно познаваше.

Превъртях лентата още малко назад и си припомних странната ни среща…

Естествено щях да проуча това. Всичко, което можеше да е свързано по някакъв начин с последните ни неприятности, беше жизненоважно за мен.

… А и привидно безсмисленото й упорито желание да тръгне с мен.

Да, щях да се заема с много въпроси около това момиче. И то скоро.

Стигнах до края на лентата и прескочих. Трябваше да застана от дясната страна, за да съм пред таблото.

Черната порта, през която мъртвите напускаха Дома — всъщност единственият начин някой да излезе оттук. Вратата бе направена от лека сплав, към два метра висока и три широка и в мъждивата светлина приличаше повече на петно… или на дупка. Набрах комбинацията и плочата безшумно се завъртя навътре. Още чернилка. Дори толкова отблизо не бях сигурен, че е отворена. Точно това ми трябваше в момента.

Качих се на лентата и прекрачих вътре, балансирайки, за да запазя равновесие. Опрях се с ръка на гладката стена. С другата хванах вратата и я върнах на мястото й. Нямаше да се заключи, докато не задействам механизма, но щеше да изглежда затворена, ако някой минеше край нея през следващите минути.

Запълзях заднешком надолу по тунела. Беше дълъг само десетина метра. Щом стигнах до отсрещната стена, станах и отново се облегнах. Пръстите ми се плъзнаха по равната повърхност в търсене на кутията.

Само след миг я напипах и отворих капачето. Лампичката вътре светна веднага и отново можех да виждам какво правя. Това оборудване твърде рядко се нуждаеше от преглед и поправка, а моите действия изобщо не бяха предвидени в наръчника по поддръжката. И без това нямаше причина някой да си играе с координатите за изпращането на мъртъвците по еднопосочния им път сред звездите.

Това обаче не се отнасяше за нас.

Свърших си работата, затворих капачето и зачаках. Трябваше да минат петнадесет секунди, преди процесът да започне. После системата щеше да се нагласи автоматично на предишните координати.

Някъде горе ключалката на вратата щракна. Чудесно. Сега май трябваше да си припомня нещо…

Изведнъж се пльоснах по корем. Обърнах се на хълбок и станах, опирайки се на стената. Да, можех и по-навреме да се сетя, че тунелът беше силно наклонен, а повърхността, на която се прехвърлях — равна.

После отвсякъде ме обля светлина. Къс, ослепително ярък коридор. Не се и опитвах да огледам стените, защото очите ме заболяха. Закрих ги с длан и тръгнах напред. През това време ме анализираха на стотици — може би и хиляди — равнища. С това се занимаваха скритите устройства, които биха пуснали вътре само един-единствен човек.

Щом доближих вратата, тя се плъзна нагоре и аз въздъхнах, прекрачвайки в Нулевото крило.

Облекчението, приливът на спокойствие ме разлюляха. Бях си у дома. И в пълна безопасност. Врагът не можеше да ме последва тук.

Тръгнах наляво по извития, покрит с мека червена пътека коридор. Обикалях около сърцевината на крепостта, минавах край огромните, херметично затворени хранилища на Лабораторията, Изчислителния център. Склада и Архива. Докато вървях, се зачудих що за състояние на духа е подтикнало някоя моя по-ранна версия да им даде толкова делнични имена, като знаех какво съдържат. Вероятно се дължеше на склонност към хаплива ирония.