Роджър Зелазни - Избор на лице

Не ми се вярва да има човек, който с удоволствие се подлага на бърникане в тялото му, какво остава пък за главата. Колкото и да е опитен и осведомен, трудно е да сдържи емоциите си. Но синият индикатор скоро светна пред очите ми. Значи всички сонди и манипулатори бяха проникнали през кожата, костта, еластичната обвивка на мозъка и се бяха наместили в съответните центрове, за да образуват мрежата, необходима за изпълнение на задачата.

Машината беше готова. Настъпваше мигът за стандартната операция, извършвана от всяка нова свръзка. Време беше да преровя моето/нашето съзнание и старателно да залича всички частици от Ланге и Енгел, които според мен влизаха в противоречие със собствената ми личност. Трябваше да изтрия и спомените им. Мигът на жертвата, на частичното самоубийство, на отърваването от ненужния багаж, от боклука, задръстващ ума и създаващ конфликти. Все още никому не е известно колко може да побере човешкият мозък, затова отдавна бяхме решили да не изпробваме издръжливостта си. Аз смятах, че причината е била такава. А семейството продължаваше да съществува, следователно каквито и да са били подбудите, струваше си да се придържаме към решението. Поне досега ни беше полезно. Дойде редът на Ланге и Енгел да си отидат — и вероятно да се превърнат в автономни ядра или лични демони сред тъмата на моето подсъзнание.

Само че мисълта за заплахата, надвиснала над нас, не ми даваше покой и исках да съм нещо повече, а не по-малко, да знам още, не да забравям. Винаги съхранявахме в паметта си факта, че при извънредни обстоятелства покойниците могат да бъдат възкресени. Доколкото знаех, не бяхме прибягвали до този последен спасителен изход. Разбира се, не знаех какво ще последва. Струваше ми се очевидно, че няма да се размине само с освежаване на паметта. Осъзнавах се като съвсем самостоятелно и истинско „аз“, въпреки че бях отчасти Ланге и Енгел. Положението оправдаваше и по-крайните мерки.

Усещах твърде отчетливо ударите на сърцето си, когато се обърнах към таблото със седемте поставени скоби и отвори за поне още толкова.

Всяка скоба беше животът на една от нашите групи, цяло поколение като закована с карфица невидима пеперуда…

Посегнах с влажна от пот ръка.

Скобата се слагаше след всяка процедура по изтриване. А издърпването й означаваше да съсипя делото на свой предшественик, да събудя неговия предшественик в паметта си.

Но какво правех? Нали бях тук, за да поставя осма скоба…

Китката ми затрепери.

Това е грешка! Нелепо е дори да ми хрумне, че…

Ръката ми се спусна уверено. Изобщо нямах сили да я възпра.

Гледах като прикован от магия как пръстите ми избраха целта си и извадиха седма скоба.

Не знам какво всъщност очаквах. Удар на гонг? Разтърсваща съзнанието светкавица, последвана от мрака на забравата? Предполагах, че ще е нещо по-драматично.

Най-вече приличаше на сутрешно събуждане, когато спомените за предния ден като че се издигат заедно със слънцето на хоризонта. Просто умът ми се проясни и видях онова, което винаги е било в мен. Същинска галерия от познати картини.

Старият Ланге…

Разбира се! Случвало се е да си играем на негов син. Беше въпрос на случайност свръзката да премине от един фалшив Ланге върху следващия. Съзирах и другите от предишни сливания, отдавна забравени, но отново с мен, сякаш никога не са били оставяни в миналото.

Сега бях демонът, който напоследък тормозеше всички. Бях Енгел, Ланге, Ланге-старши и частиците, които той бе съхранил от предшественика си — странен ум, който само преди минути бих определил като напълно чужд. Уинтън. Но доколкото наследникът му бе решил да го съхрани, струваше ми се съвсем познат. Какво ставаше? Натрупаните в мен спомени се простираха цял век назад във времето. Чувството, че всичко е различно, съпровождащо новата за мен достъпност на целия този опит… ме превръщаше в друг. Но какъв?

„Точно това ще ти е трудно да проумееш в сегашното си състояние.“

Ама че сила! Ето го — Уинтън. За миг бях твърде стъписан да измисля отговор. Знаех, че освобождавайки демона на Ланге и приемайки го като част от себе си, ще се сблъскам с онази по-стара граница, но досега изобщо не се сетих, че ще трябва да си имам работа и с предшественика…

„Но ти се нуждаеше от онова, което си върна, дори само като отправна точка. Сега си по-знаещ и могъщ, но не достатъчно, за да се справиш с господин Блек. Затова ще са ти необходими способностите, които ще придобиеш, ако извадиш шеста скоба. И то веднага!“