Роджър Зелазни - Избор на лице

Секретните ключалки бяха готови за последната операция. Набрах кода, отворих вратата и влязох. Залата приличаше на Архива, но беше по-голяма. И тук апаратурата почти покриваше отсрещната стена, а удобното кресло беше разположено по-наляво. Заключих, седнах на мястото си и задействах Бандита. Странно, в един момент се бяха отказали от прякора, който му бях лепнал, за да го обозначат с твърде бледото словосъчетание „изчислителен център“. Пред себе си обаче имах не само компютър. Беше и изкусен крадец на информация. Фактът, че никой досега не бе открил намесата му, отдаваше дължимото на анонимния му творец, осигурил му достъп до основните бази данни в Крило 1. Уменията на машината съвсем не се изчерпваха с това. При нужда намираше най-добрите точки за проникване и вмъкваше необходимите поправки. Изчислителен център, как ли пък не!

Възложих му да издири господин Блек. Не хранех големи надежди за успех, но нищо не пречеше да опитам. Току-виж този път е действал небрежно. Вече имах внушително досие за него, скрито някъде из лъскавите недра на Бандита, който веднага се възползва от информацията при търсенето. Разбирах защо и тази част от спомените ни е била изтрита, но вече виждах каква грешка бяхме допуснали. Вероятно ни се е сторило, че тогава сме приключили историята напълно задоволително, а спомените за насилието са били трудно поносими за моите твърде цивилизовани потомци. Всъщност грешката беше донякъде и моя. Нямаше как да не ги разбера и да не им простя.

Накарах Бандита да ми събере данните за Гленда и записите за последните места, където е била. Пуснах и претърсване на основните данни за Хинкли, Ланге, Дейвис, Серафис и Енгел, за да проверя дали смъртта на някого от тях вече е регистрирана.

В този момент се разпищя алармата, а аз бях изстрелян от креслото от нахлулия в кръвта ми адреналин.

Преместих се до страничен пулт, включих монитора и задействах цял арсенал, после прехвърлих всевъзможни смъртоносни устройства от автоматичен на ръчен контрол.

Разочарован установих, че новодошлите са Винкел и един ковчег. Скенерът засече масата на сандъка и потвърди, че не е жива материя. Вероятно бяха останките на Ланге. Засмях се на огорчението си. Трябваше да се радвам, че точно Винкел измежду нас е успял да изпълни задачата си. А вместо това се подразних, че няма да се изправя срещу поредния опит на господин Блек. Би открил много бързо, че не страдам от комплексите на по-младите ми събратя. Освен другото онези две скоби пазеха задръжки, трупани в продължение на цяло столетие. Досега нашият враг стреляше безнаказано по глинени гълъбчета. Крайно време беше да опита зъбите на прилеп-кръвопиец, заразен с бяс. Само се надявах преди края да му кажа, че пак се е натъкнал на Уинтън.

Спрях алармата и включих комуникатора.

— Добре се справи, Винкел. Ей сега ще дойда да ти помогна. В Изчислителния център съм.

— Караб, вече се тревожех за тебе — промълви от екрана тридесетгодишната, по-светлокоса моя версия. — Не се свърза с нас и…

— Поеми си дъх. Положението ни се подобрява.

Прекъснах разговора, отворих чекмедже и извадих малък пистолет. Проверих дали оръжието е в изправност и го заредих. Не знам защо го пуснах в джоба си. Може би се обадиха вкоренените стари навици да не се доверявам на никого, включително и на себе си.

Веднага излязох, защото отвътре вратата се отваряше лесно, жегна ме съвестта, че не заключих грижливо. Правилата се бяха впили дълбоко в съзнанието ми. Проклет да е този Блек! Точно заради него въведохме сложните процедури — дори успя да проникне в Нулевото крило и го изненадахме съвсем случайно. Ако тогава го бях очистил, щях много да си улесня живота.

Тръгнах по коридора, подминах защитните системи зад входа и кимнах на Винкел, напрегнат като струна до ковчега.

— Добре, да напъхаме карантиите на студено — подканих го. — Имаме още много работа.

Той кимна, но не каза нищо. Хванахме сандъка и го понесохме.

— Боях се, че не си успял да дойдеш тук — промърмори Винкел след малко.

— Както виждаш, опасенията ти са били съвсем безпочвени.

— Да…

Оставихме ковчега пред бронираната врата и аз се обърнах към контролното табло.

— В джоба ти май има оръжие — подхвърли Винкел.

— Позна.

— Но не е зашеметяващ пистолет. Остава да е истински…

— Пак си прав.

— Защо го носиш?

— Помисли и ще се сетиш сам — натъртих, без да отделям поглед от таблото.

Часовниковият механизъм задейства и аз обърнах глава.