Роджър Зелазни - Избор на лице

— Ела в Изчислителния център. Докато чакаме, ще проверя някои неща.

Той тръгна с мен, но пред вратата спря като закован.

— Не е заключена!

— Вярно. Но точно сега времето е доста ценно — отвърнах, влизайки.

Винкел си замълча, а аз седнах пред Бандита да видя докъде е стигнал с проучванията. Както и подозирах, господин Блек се бе прикривал добре. Засега не разполагахме с нищо. Машината обаче продължаваше да търси по все по-косвени признаци.

Забелязах, че ничия смърт още не бе регистрирана. Вероятно в жилището на Хинкли цареше такъв хаос, че не можеха да установят самоличността на пострадалите. А за Енгел беше малко рано да очаквам сведения, дори да са открили трупа му, в което се съмнявах.

… впрочем господин Блек едва ли сам щеше да съобщи за поредното си убийство, а колкото повече научавах за Гленда, толкова по-непредсказуема ми изглеждаше, си казах, докато преглеждах набързо информацията за момичето.

— Трудно ли прехвърли тялото на Ланге тук? — попитах Винкел.

— Не, нищо особено. Не срещнах никого…

Алармата изпищя отново. На екрана се появи Дженкинс. Побързах да се обадя:

— Здрасти. С Винкел сме в Изчислителния център. Идвай. И гледай да не се спънеш в Ланге!

Прекъснах връзката, без да чакам отговор от разтревожения младеж, сходен с нас по ръст и телосложение.

Усетих погледа на Винкел и се обърнах към него.

— Променил си се — отбеляза той. — И то невероятно. Не разбирам какво става. Защо не предизвика сливане, когато дойде тук? И защо да не го направим сега?

— Търпение. Вече ти казах, че времето ни е твърде малко и трябва да го разпределям точно. Скоро ще ви обясня всичко. Довери ми се.

Винкел кимна, по устните му се плъзна неубедително подобие на усмивка.

— Значи си решил какво да правиш?

— Да, всичко ми е ясно.

След секунди нахълта Дженкинс. Дишаше тежко, лицето му пламтеше.

— Какво става? — разкрещя се той.

Винкел отиде при него, прегърна го през рамо и рече:

— По-спокойно. Караб ще ни обясни всичко. Знае как да се справи с проблемите.

Дженкинс потръпна видимо и сякаш се смали.

— Надявам се, искрено се надявам да е така — каза го вече по-тихо и бавно. — Може би не е зле да започнеш с обяснението какво се случи в Крило 5.

— Че какво му има на Крило 5?

— Просто го няма — изтърси Дженкинс.

Значи е дъщеря на горкия Кендъл Глин. Интересно, но и тъжно, странно и неудобно съвпадение. Всъщност съвпаденията ме настройват подозрително и изведнъж осъзнах, че начинът, по който Ланге се бе справил с тогавашното положение, ме изпълва с угризения. Чудно, той пък изобщо не се бе усъмнил в правотата си. Сметнал е, че това е най-цивилизованият начин да отстрани проблема, защото се гнусял от насилието. Аз обаче щях просто да изчакам най-подходящия момент и да гръмна онзи тип лично. Може би щях да се чувствам виновен, но щеше да е друго — работата щеше да е свършена малко по-чисто, поне според моите схващания.

Докато извършвах манипулациите по отварянето на помещението с припасите, се замислих за отминалите събития. Дженкинс и Винкел бяха в другия край на коридора — слагаха трупа на Ланге в хладилна камера. Стори ми се уместно да им намеря занимание, докато и Джийн успее да дойде. Тогава смятах да поговоря направо с тях, вместо да прибягвам до сливане. Добре щеше да е сами да видят нещата и откъм опаката им страна.

Онова се е случило преди шестнадесет години, значи Гленда е била твърде малка да разбере и запомни всичко. Макар че и така знаеше прекалено много. Тогава аз/ние/свръзката беше в тялото на Ланге и се налагаше Кендъл Глин да бъде спрян. Твърде красноречиво разпространяваше идеите си и вече няколко години бях нащрек за момента, когато ще стане опасен. Нямаше да се безпокоя, ако беше по-посредствен човек. Но Глин се проявяваше като вълшебник в инженерството. Един от онези учени-творци, каквито се появяват веднъж на няколко столетия, за да вдъхнат някакъв смисъл в отдавна изхабената от употреба дума „гений“. Неговите колеги го уважаваха, завиждаха му, прекланяха се пред него. И човекът край конвейера, наред с онзи в лабораторията, знаеше името му. Отдавна бе прехвърлил четиридесетте, когато се ожени и малко по-късно се роди Гленда. Не беше заклет мизантроп, както често се случва с блестящите интелектуалци, прекарали първите тридесет години от живота си в себедоказване. Държеше се дружелюбно и въпреки това си оставаше потенциална заплаха за повечето установени традиции в обществото. Образно казано, канеше се да ни сервира друго меню. Последният истински революционер, когото познавах. Но във въплъщението си като Ланге само се боях от него.