Роджър Зелазни - Избор на лице

Смятах, че имаме дълг на честта към Гленда.

Разбира се, щях да я потърся. Знаеше нещо — може би особено важно — което искаше да ми съобщи. Щях да я намеря и без това, защото ме бе помолила, а и заради голямата вероятност да е изпаднала в беда.

Когато масивната врата най-сетне се отключи, влязох и взех неща, които можеха да ми потрябват. Замъкнах ги в кабинета, като оставих и тази врата отворена.

„Библиотеката! Ниша 18237!“, бе повтаряла Гленда. Не спомена Крило, значи говореше за онова, в което се намирахме тогава.

… Крило 5, а Бандитът вече потвърди новината, донесена ни от Дженкинс. Наскоро подпространствените тунели и съобщителните връзки с това Крило са били прекъснати.

Освободих се от товара си и се върнах в Изчислителния център, където пуснах още една проверка чрез Бандита. Той само повтори известното — не бе постъпвала нова информация. Само че бързият тест на личния ми достъп до Крило 5 показа, че всичко работи. Точно това очаквах. Енергийният източник за моите линии бе разположен тук, а не там. Мярна ми се странното подозрение, че дори да не беше така, Крило 5 щеше да остане достъпно за мен. Вече схващах схемата, от която и аз бях част. Винкел и Дженкинс се върнаха след малко.

— Готови ли сте?

— Да — отвърна Винкел. — Слушай, ние също имаме право да знаем какво…

— Разбира се — прекъснах го. — Ще научите.

— Кога?

— Нека почакаме, може би ще дойде и Джийн.

— А защо просто не слеем съзнанията си? Ще разбереш веднага къде е.

— Ще обсъдим и това.

Тръгнах към вратата.

— Сега какво да правим? — обади се Дженкинс зад гърба ми.

— Май ще е най-добре да останете тук, за да изключите алармата, когато се появи Джийн.

— А защо не още сега?

Върнах се при пулта и превключих защитните системи отново на автоматичен контрол. Извадих и пистолета, за да е под ръка. — Защото може да ни навести още някой — обясних, докато пусках и контролния монитор.

— Кой? — учуди се Дженкинс.

— Ще поговорим и за това след малко.

— А какво да правим, ако дойде друг?

— Не го ли спрат машините, постарайте се вие да свършите тази работа.

— Дори ако това означава да използваме пистолета ли?

— Ще си послужите със зъбите и ноктите си, ако е необходимо. Връщам се в кабинета. Трябва да се погрижа за някои неща.

Чух ги да си приказват, докато се отдалечавах по коридора, но може би беше по-добре, че не схващах думите.

Щом влязох в кабинета, включих прозрачната външна стена. Навън температурата бе спаднала леко, а с новото си положение в небето луната пак бе променила килима от сенки. Светлинката в развалините вече не се виждаше. Взирах се натам поне минута и се чудех какво предизвика появата й по-рано, после се заех със струпаните на пода приспособления.

Съблякох се по бельо и надянах лека броня, покриваща ме от слабините до врата. Избрах дълъг и широк черен панталон, защото исках да залепя на лявата си подбедрица малко пластични експлозиви. Пъхнах едрокалибрен револвер в кобура на колана си и го покрих с бяла риза. Нещо отвън дразнеше вниманието ми, докато нагласявах калъфа със стилета на лявата си ръка. Не беше ли някакво движение? Запалих цигара и прекарах още няколко минути пред прозореца.

Да, ето го проблясъка. И отново. Веднъж, втори път…

Наблюдението ми бе прекъснато от накъсания звук на алармата. Забързах по коридора към входа. Врявата престана почти веднага, затова след първите няколко крачки вървях по-спокойно. Стигнах до мястото, откъдето се уверих, че Джийн, нашият младок, е влязъл, махнах му и понечих да се върна.

— Почакай! — подвикна ми той и зад гърба ми се разнесе забързан тропот.

— Ей сега ще дойда при вас — казах му, без да се обърна. — Иди в Изчислителния център. Дженкинс и Винкел са там.

Но той не спря и вдигнах рамене. Сам можеше да види къде отивам, нямах време за излишни обяснения.

Настигна ме точно пред кабинета. Каквото и да се канеше да каже, забрави го за частица от секундата, защото светлината ни заслепи. Джийн се вкопчи в ръката ми и двамата замръзнахме за миг.

После аз влязох, той ме пусна и застана до мен. Доближихме прозореца и примижахме срещу ослепителното сияние. Да, нямаше съмнение — източникът му се намираше сред руините.

Зад нас Винкел издаде някакъв неразбираем задавен звук. После светлината изчезна, сякаш нищо не е било.

Протегнах ръка и отново направих стената непрозрачна. Докато се обръщах към стола, до който стоях преди идването на Джийн, Дженкинс нахлу в стаята.