Роджър Зелазни - Избор на лице

— Какво става? — попита тревожно, а погледът му шареше по лицата ни.

— Нищо особено в момента — уверих го, докато навличах сиво яке.

Пуснах цяла шепа патрони и две газови гранати в левия си джоб. Три малки шрапнелни бомби изпълниха десния.

— Веднага се връщаме в Изчислителния център — обявих високо. — И някой от вас ще дежури там през цялото време, докато не оправим нещата. Не искам никакви нежелани гости тук!

— Че кога ли е имало? — озадачи се Дженкинс.

— Имало е.

— Кой е идвал?

— Там ще го обсъдим. Да вървим.

Последваха ме по коридора. Джийн попита:

— Каква беше тази светлина?

— Не знам.

— Може да е важно.

— Без съмнение.

Щом влязохме в залата, започнах да нагласявам устройствата, които трябваше да ме прехвърлят в Крило 5. Но преди да пусна тестовете на схемите, Винкел се изпречи пред мен с ръце на кръста.

— Добре, изплюй камъчето! Защо отбягваш сливането?

— Защото и вие щяхте да бъдете подложени на коренна промяна, а ви искам каквито сте, докато не реша какво да предприема спрямо сегашното си състояние.

— Не те разбирам.

Въздъхнах, запалих поредната цигара и седнах на един шкаф с лице към тримата.

— Извадих седма и шеста скоби.

— Какво?!

— Чухте ме добре.

Настъпи тишина. Очаквах лавина от въпроси, а те само ме зяпаха.

— Нищо друго не ми оставаше. Избиваха ни наляво и надясно, без никаква видима причина, не знаехме как да спрем унищожителя си. Като освободих трупаната с поколения памет, се надявах да открия някакво оръжие или жизненоважна информация. Освен това бях много изплашен.

Винкел сведе поглед и кимна.

— Щях да направя същото на твое място.

— И аз — съгласи се Джийн.

— Вероятно и аз не бих намерил друго решение — каза Дженкинс, за да подкрепи желанието им да ме успокоят.

— Научи ли нещо важно?

— Да, струва ми се. Но е доста заплетено и имаме време само за основните факти.

— Но преди това ни кажи нещо друго — отсече Винкел, — кой си в момента?

— Същият като преди. — Знаех, че го лъжа, но долавях тяхната нужда да повярват, че нещата не се разпадат пред очите им. — Единствената разлика е, че сега имам достъп до цялата памет на Ланге-старши и Уинтън, а и онова от Джордън, което Уинтън е предпочел да запази.

Но той май усети опита ми да го заблудя и настоя:

— Кой от всички налага волята си?

— Аз, по дяволите!

Изкуших се да предизвикам сливането на съзнанията още в същия миг и да приключа с тези празни приказки. Надделя обаче увереността ми, че това не е благоразумно, след като не знаех какво трябва да заличавам у себе си по-късно. А и доколкото можех да съдя по израза на Винкел, вероятно би оказал сериозна съпротива срещу сливането. Добавих:

— Има влияние и от тях, разбира се. Неизбежно е. За щастие то ни е само от полза в сегашното положение. По същество не съм се променил.

Май не успях да го убедя, но не упорствах повече, защото само бих подхранил съмненията му. Реших да поговорим за най-важното.

— Преди няколко поколения един човек научил за нас. Как се е натъкнал на тайната все още е неясно. Но тогава показал недвусмислено, че познава самоличността на всеки от семейството. Опитал се да изтреби всички ни, при това по начин, твърде сходен с последните инциденти. Очевидно не успял, може би защото тогава още сме били склонни незабавно да отвръщаме на удара с по-силен. Обаче нито сме го унищожили, нито сме го заловили, за да пренастроим личността му. Дори не сме установили кой е. Успял е да убие трима от нас, преди да организираме предпазните мерки така, че следващите му опити напълно да се провалят. Той на свой ред започнал да бяга и се крие. Два пъти едва не сме го спипали. После изчезнал. Нямало повече нападения. Години наред не се чуло нищо за него. И макар да не сме забравили урока, липсата на пряка опасност притъпила усета ни. Казали сме си, че може и да е мъртъв. Или се е отказал от кръвожадните си планове по толкова неразбираеми причини, колкото и първоначалните да се нахвърли върху нас. Все едно. Изглежда не споделил откритието си, защото нямало дори и най-незначителен признак, че някой друг знае за нас. Девет години по-късно неочаквано отново нанесъл удара си. Използвал още по-добре изпипана тактика. И този път се добрал до петима от нас. Вероятно щял да постигне нещо повече, но умиращият Бентън успял да го гръмне. Явно нашият враг бил зле ранен, но успял да се измъкне, преди останалите да дойдат. После пак нищо не се случило в продължение на няколко години. Предположили сме, че е умрял от раните си.