Роджър Зелазни - Избор на лице

— Я седни.

— Взривовете се разнесоха преди няколко часа — започна той. — Разкъсаха стената и ни показаха… звездите. О, Боже! — Стресна се по смешен начин и промърмори: — Моля да ми простите.

— На кое ниво стана това?

— Дневната — измънка той и се озърна с копнеж към бутилката.

Въздъхнах. Тъй значи. Четири нива под това, на което се намирах, а Библиотеката беше само две по-долу. Значи стената се е пръснала на парчета… Взривът трябва да е бил внушителен.

— А след експлозиите? — подканих проповедника.

— Хората се втурнаха да бягат. После всички проумяха какво се е случило и се залепиха да зяпат. — Облиза устни и пак стрелна с поглед бутилката. — Накрая отново побягнаха надалече от дупката.

— Пийни си — разреших му.

Той награби бутилката и отметна глава. Наблюдавах как гръклянът му мърдаше яко при всяка глътка.

Крило 5… Поне бе избрал планета с достатъчно благоприятни условия, където да предизвика катастрофата. Атмосферата беше годна за дишане, макар и да дразнеше малко гърлото и белите дробове, а температурата оставаше поносима и през нощта.

— Ти надникна ли?

Свещеникът отдели бутилката от устните си, кимна и се закашля. След миг посочи олтара.

— Съзрях вечността. Небето се простира в безкрая. Видях и светлините… Надуших смрадта на Геената огнена. Хора пищяха и падаха в несвяст. Други се блъскаха, за да погледнат. Някои бягаха. Имаше и такива, които излязоха навън и мисля, че се изгубиха. Най-после ни изтласкаха настрани от дупката и ни принудиха да напуснем онова ниво. Може вече и да са възстановили стената. Мнозина дойдоха в Катедралата. Непрекъснато отслужвахме литургии. Сам аз изнесох три проповеди. И се чувствах все по-особено. Знаех, че е настъпил Страшният съд. И разбрах, че до един сме недостойни. Това е краят. Домът е пред разруха, а небесата са се разтворили. Човекът е нищожен и лишен от добродетели. Осъзнах това, щом се изправих пред вечността. — Той поспря колкото да пийне малко вино и продължи: — И повече не можех да продължавам. Как да се моля за спасение от участта, която сами си навлякохме? Реших, че е по-добре да приема смирено съдбата си. Затова дойдох тук, по-далече от останалите. Всички те са ей там. — Посочи осветения район. Вече не се съмнявах, че трепкащото сияние е от множество запалени свещи. — Извърших онова, което е уместно за времена като тези. Вземи ме със себе си, господарю — завърши той и хлъцна.

— Не съм онзи, когото си призовавал — казах му и тръгнах да си вървя.

— Не! — изхленчи той, после чух дрънчене и бълбукане от разлятата бутилка. Свещеникът изруга грозно и се спусна да я вдигне. — Видях те да излизаш оттам! — писна след миг. — Дойде през черната порта!

— Грешиш.

— Не! Още вярвам на очите си! Кой си ти тогава?

Жалкото му объркване май ме бе подтикнало към по-философско настроение, отколкото предполагах, защото наистина се замислих над въпроса му и отговорих честно:

— Наистина не знам.

После си тръгнах.

— Лъжец! — кресна мъжът зад гърба ми. — Цар на лъжите! — И заплака. — Значи адът е тук… — чух отслабващия му глас.

Побързах да се отдалеча. Мислех си за реакциите на останалите наоколо. Чудех се дали неговият случай е типичен. Надявах се да не е вярно и че е отклонение от нормата. Все пак искахме да ги насочим по друг път.

Вървях до неподвижната пътека, водеща към пренасящата колона. Малки групички се влачеха край мен и в двете посоки. Единственото мъждиво осветление беше от знаците с автономно енергийно захранване, свещите в Катедралата и ръчни фенери, носени от скитащите.

През следващите пет-десет минути подминах две дълги шествия, сред които нямаше човек без запалена свещ в ръце. Изобщо не забелязах самотни пешеходци.

Пак се замислих за липсата на енергийно захранване. Произшествието едва ли бе наложило пренасочване на електрическите линии, дори на едно-единствено ниво. Не, сигурно имаше още някакъв саботаж в Подземието. А това подсказваше за бомба със закъснител, защото имах впечатлението, че Блек се отличава с характер на вълк-единак. Значи много внимателно е съставил графика на действията си. Атаките срещу семейството, пробива в стената, повредите в електрическите мрежи. Вече напипвах някаква закономерност, но още не можех да я проумея. И вероятно щеше да се наложи да го ликвидирам, преди да узная нещо от него. Другият възможен резултат от сблъсъка също не би допринесъл за по-добрата осведоменост на семейството. Жалко. Цялото това планиране, хитроумие, усет… и успехът означава, че унищожаваш единствените, които са способни да оценят дарбите ти. Беше печално. Както и да го погледнех.