Роджър Зелазни - Избор на лице

Пъхнах револвера в кобура и откъснах залепения за лявата ми ръка стилет. Острието беше мокро от кръв и леко огънато. Предположих, че е от плъзналия се по ръката ми куршум.

Заобиколих отдалече ъгъла, зад който се скри Блек. Притичвах полуприклекнал, с отпуснати край тялото ръце.

Той скочи насреща ми. Забелязах проблясъка на острие, но държеше ножа непохватно и първият му удар, отбит с лекота от мен, беше и най-бързият, който успя да нанесе. Спря дясната ми ръка, стрелнала се към него, и пак замахна към корема ми. Бронята ми издържа на режещия удар, аз направих няколко лъжливи движения и забих стилета до дръжката в слънчевия му сплит. От гърлото на моя враг се изтръгна бълбукащ звук, той се вцепени и увисна тежко върху мен. Пуснах го на пода.

Включих фенерчето си, за да го огледам по-добре. Дръпнах косата му и тя остана в ръцете ми — тъмна перука. Собствената му коса беше снежнобяла. Наистина се оказа съшият човек с моторната количка, който накара Ланге да му поръча нещо за пиене, а после го застреля. Господин Блек.

Той се взря усмихнат в мен.

— Джордън?… — промълви хрипкаво.

— Уинтън — поправих го аз.

— Е, почти познах… Не можеше да е никой от по-късните. Какви нищожества само…

— Но защо? Защо го направи?

Той врътна глава немощно.

— Ще научиш. Скоро. Ще ти се стори дори прекалено скоро!

— Какво?!

Лицето му се разкриви, но той пак положи върховно усилие да се засмее.

— Можех да ти видя… сметката с ножа… ако исках… Поблъскай си главата над това…

После умря ухилен и изведнъж проумях смисъла на загадъчните му последни думи.

Сливане… Не!

Беше стар, а и отдавна бе променил костната структура на лицето си много повече отколкото ние, но преживях смъртта му в себе си и се борех да предотвратя изненадващото сливане на съзнанията. Господин Блек се оказа изчезналият клонинг.

Скърцах със зъби, притиснал длани към слепоочията си, и сякаш градях защитни стени в главата си. Когато някой от нас умира, настъпва принудително сливане, но силата и последиците му невинаги са еднакви. Разбира се, няма особено значение, защото всички сме един в друг, а „свръзка“ е само думата, с която обозначаваме най-стария сред нас, който автоматично става и глава на семейството…

Блек наистина беше един от нас, защото усещах натиска на сливането в мига на смъртта. Сигурно цял живот бе предотвратявал с неимоверни усилия контакта си с нас. Но винаги е присъствал безмълвно в телепатичната ни мрежа. Чак сега си обясних невероятната му способност да знае точно къде сме, когато ни преследва.

И в същото време си оставаше абсолютно чуждо за нас съзнание. Въздействието на неговата личност можеше да се превърне в катастрофа. Разбира се, нямаше да повлияе върху всички ни, но щеше да надделее в повечето случаи.

Успях да го отхвърля. Връхлитащите психични вълни затихваха, избледняваха и накрая изчезнаха.

В първия миг Винкел, Джийн и Дженкинс трябва да са помислили, че умирам аз. После вече би било твърде късно да се опазят.

Кой от тях щеше да се пречупи първи? И какво би сторил?

По дяволите!

Измъкнах ножа от корема му и го избърсах с ръкава на якето. Да, блудният ни брат бе ритнал камбаната без всякакво съмнение. Сега трябваше да се върна незабавно в Нулевото крило, за да се справя с бедствието, което щеше да се развихри там всеки миг. Но ме гнетеше предчувствието, че няма да ми стигнат силите.

Пуснах стилета в един от джобовете си и се извърнах. Гленда стоеше само на три-четири метра от нас в тесния коридор, впила пръсти в бузите си.

— Мъртъв е — отрони тя. — Нали?

— Боя се, че не е вярно — казах, докато отмествах насила ръцете й от лицето.

Не я пуснах веднага, а я завъртях внимателно натам, откъдето бяхме дошли.

— Ела. Трябва да поговорим за много неща, но по-късно.

Тя тръгна без съпротива, когато я дръпнах от ухиления труп. Наближихме моята въздушна кола. Светлините над нас ставаха все по-ярки.

Чак когато се издигнахме във въздуха и полетяхме към колоната, тя заговори отново:

— Сега накъде?

— Към място, което наричаме Нулевото крило.

— Къде е то?

— Твърде сложно е, за да ти обясня набързо.

— Знаех, че имате някакво тайно убежище — кимна Гленда.

— От кого? От господин Блек ли?

— Да. Но защо каза, че той не е мъртъв? Нали те видях как го… уби.

— Умря само едно тяло. А той си е все така живичък.

— Къде е сега?

— Страхувам се, че е в Нулевото крило.

— Но как?… Както го правите вие ли?