Роджър Зелазни - Избор на лице

— Ще съществувам само докато съм нужен да възстановя спокойствието, после и аз ще си отида.

— Кой ще реши дали времето ти е отминало?

— Пак аз.

Гленда се разсмя.

— И ще можем ли да разчитаме на твоята безпристрастност?

— Не виждам основание за обратното. Правил съм го вече неведнъж.

Тя поклати глава и ме изгледа втренчено. Дори понечи да спре, но аз я водех подръка и продължихме към колоната.

— Защо имам чувството, че говорим на два различни езика?… В един момент ми се струваш съвсем разумен човек, в следващия нещо те прихваща. Ти единно цяло ли си, или името ви е легион?

Напрегнах волята си като стоманено острие и изрекох мислено: „Отстъпи, Джордън!“ Той се оттегли в мрака.

— Аз съм си аз — уверих я.

— Да те наричам ли Енгел?

— Защо не? Името ми подхожда не по-малко от останалите. Обясни ми защо Блек искаше да изведе хората от Дома.

— Смяташе, че животът тук ги кастрира духовно, превръща ги в безволеви твари… и че ако някой ден все пак се върнат в света, няма да оцелеят.

— Значи противоречията ни са твърде непримирими, за да се впускаме в спор. Всичко е въпрос на тълкуване. А какво ти каза за мен?

— Твърдеше, че има един враг на човечеството, обитаващ много тела, който изповядва точно възгледите, изречени от тебе.

— Не ти ли обясни как се е сдобил с тези сведения?

— Не.

— Нито дума ли не си чула от него за произхода му?

— Абсолютно нищо.

— Лъжеш ме.

Гленда вдигна рамене.

— И какво ще ми направиш, ако те лъжа?

— Засега нищо.

Влязохме в пренасящата колона. Край нас минаваха забързани тълпи — само надолу.

— Ами ако се разкрещя? — подхвърли тя. — Ако откажа да продължа с тебе?

— Съмнявам се, че ще постъпиш така. Ще дойдеш с мен, без да ми създаваш излишни неприятности.

— Защо си толкова сигурен?

— Привличам любопитството ти като магнит, а ти имаш един от най-будните умове в Дома.

— Откога пък ме познаваш толкова добре…

— Знам почти всичко, което може да се научи за тебе.

— Сега вече ме лъжеш.

Беше мой ред да вдигна рамене и да отвърна с усмивка. Въртяхме се със спиралата, все по-нагоре.

— … сигурно ще ме зашеметиш, а на хората ще кажеш, че ми е прилошало.

— Вероятно.

След секунда аз се свлякох надолу по стената и неволен вик се изтръгна от гърлото ми. Гленда улови ръката ми, с която махах отмалял, и ме крепеше, докато се гърчех спазматично, а светът ту нахлуваше, ту отлиташе в безкрая и се пренареждаше в мен и около мен.

— Какво ти е?

Само изграчих:

— После, после…

Най-сетне всичко се намести и отново знаех къде е центърът на нещата. Застанах твърдо на краката си, поех дълбоко застоялия въздух и закрачих напред. Гленда се вкопчи в ръката ми, като повтаряше:

— Какво ти е? Какво ти е?

— Добричкият господин Блек току-що уби още двама — казах й разсеяно, докато вървяхме забързано. — Вече си въобразява, че е надделял в нашата разправия и ако това те утешава — мисля, че може и да е прав.

Момичето предпочете да замълчи, само подтичваше до мен. Неколцина профучаха край нас, но пак надолу. Изобщо не ни погледнаха. Почудих се къде ли е сега онова момченце, дето все обичаше да тича в обратната посока. Представих си го пред огромната назъбена дупка в стената — как се обръща да ми се оплези, после изприпква навън към огряната от безброй звезди равнина.

Щом стигнахме нивото на Катедралата, видях, че и тук са възстановили осветлението, макар да беше слабовато. Пътеките все още не се движеха. Тръгнахме натам, откъдето бях дошъл. Беше ми интересно дали отказалият се от вярата си проповедник вече е излязъл от Дома.

Умряха Джийн и Дженкинс, а Винкел се предаде под напора на личността на Блек. Само миг-два употреба на първото попаднало му под ръка оръжие и вече имаше Нулевото крило на свое разположение. Какво още искаше?

Мен, разбира се.

Бях последен. Щом ме премахнеше, можеше спокойно да се заеме със замислите си, каквито и да бяха. Съжалявах, че ако ме победи, нямаше да науча истинската същност на връзката помежду ни и да разбера какви мисли е таял през всичките тези години. Почти си струваше смъртната опасност, само и само да узная… Засега оставих това настрана.

Ужасно ми се искаше да побягна, да стигна до черния портал по-скоро, да се гмурна в него и да реша всичко веднъж завинаги. Но натъртванията ме мъчеха достатъчно, за да забавят реакциите ми. Нямаше смисъл да попадна в Нулевото крило задъхан и съсипан.

У мен напираха и неща, които исках да кажа на Гленда. Например: „Добре, защо ме повика при себе си, когато умирах, а сега не искаш да споделиш нищо?“ Исках да знае, че съм научил за лъжата й — изобщо не бе сменяла десетки длъжности, а беше професор по инженерство. Исках и да я попитам защо първо ме подмами в засада, а после ме изблъска, за да не бъда застрелян. И защо толкова охотно идваше с мен сега. Беше любопитно и дали носи оръжие.