Роджър Зелазни - Избор на лице

Не се наложи да насъсквам Бандита. Тъкмо застанах пред пулта и вниманието ми привлече мигаща червена светлинка на картата на Нулевото крило. Имаше отворен люк. Ако не беше опит за заблуда, значи моят противник може и да бе излязъл навън, на повърхността на планетата. Часовникът показваше, че това е станало само преди четири минути.

— Проклет да е, какво иска да направи? — промърморих, докато догадките се прескачаха една друга в главата ми.

Не се забавих с решението и хванах Гленда за ръката.

— Ела! Пак ще отидем оттатък. Трябва да ти покажа нещо. Спешно е!

Заведох я пред централния пулт в Архива. Извадих стилета си и изчегъртах топчето метал, с което бе запоена първа скоба. Обърнах се към Гленда и осъзнах, че още стискам ръката й. Очите й шареха по машинариите, лъскавото острие и лицето ми. Оставих ножа настрана и пуснах момичето.

— Искам да те помоля за една услуга — казах й. — Извънредно важно е, но нямам време за подробни обяснения.

— Слушам те.

— Сега ще изляза оттук. Не мога да предположа колко дълго ще се бавя, макар че ще се опитам да се върна скоро. Когато вляза отново, вероятно ще съм объркан, ранен или ще плещя глупости. Точно тогава ще имам нужда от твоята помощ. — Тупнах с длан по креслото. — Видиш ли ме в такова състояние, искам да ме накараш да седна тук, дори ако се наложи да ме проснеш преди това.

— С какво?

— Ей сега ще ти дам зашеметяващ пистолет. Стори ли ти се, че съм прекалено разстроен или… променен, тръшни ме на креслото и сложи този шлем на главата ми. — Чукнах с показалец по устройството. — След това натисни тези превключватели — целия ред, като започнеш отляво надясно. Всичко друго е вече настроено. После само ще почакаш да светне синият индикатор. Тогава извади тази скоба от таблото. Това е всичко.

— И какво ще стане?

— Не знам… тоест не мога да ти кажа нищо конкретно. Но само тази процедура ми остава, ако се случи онова, от което се страхувам. Сега трябва да тръгвам. Ще направиш ли каквото те помолих, ако е необходимо… ако ме видиш замаян и се държа странно?

— Да. Стига да обещаеш, че после ще отговориш на въпросите ми.

— Честна сделка… Сега би ли повторила какво трябва да направиш?

Щом се уверих, че е запомнила всичко правилно, изведох я от залата.

— Ще те заведа на едно уютно местенце близо до отворения люк. Там можеш да чакаш на спокойствие и ще ме видиш навреме, когато се върна.

Сетих се за тайнствената светлина в развалините и реших да й покажа как се затъмнява външната стена.

— … И още нещо — когато вляза, може би няма да съм аз.

— Моля?! — сепна се Гленда.

— Може би ще се държа различно. Твърде вероятно е да не съм същият човек.

— Я да видим правилно ли те разбрах — искаш да натикам насила под шлема следващия, когото видя да влиза тук, независимо дали тази идея му допада или не.

— Само ако ти прецениш, че не се държи нормално…

— Защо ли си мисля, че който и да е, няма да е много доволен, ако го принуждавам да върши нещо нежелано?

— Не „който и да е“. Пак ще съм аз, под една или друга форма.

— Добре. Ще го направя. Но не обсъдихме другата възможност.

— Коя?

— Ами ако никой не се върне?

— Значи всичко е свършило. Прибери се у дома и забрави тази история.

— И как да се прибера? Дори не мога да предположа къде сме.

— В онази зала с мъртъвците, наляво от средата на срещуположната стена ще видиш малко зелено контролно табло, с което се управлява транспортната система. Много е лесно. Ще разбереш какво да правиш, ако ти се наложи.

Въведох я в кабинета и тя се притисна уплашено към мен, дори извика. Външната стена в момента беше прозрачна. Луната вече не се виждаше, но цялата местност бе обгърната от бледо сияние. Значи втората луна — голяма и ярка — вече изгряваше, макар още да не се бе показала.

— Не е екран, а истински прозорец, нали? — попита момичето.

— Да — уверих я и извадих един зашеметяващ пистолет от чекмеджето. — Знаеш ли как да си служиш с това?

Тя доближаваше предпазливо прозореца. Погледна разсеяно оръжието, промърмори, че й е познато, и пак пристъпи напред като хипнотизирана. Вдигнах рамене, сложих пистолетчето в дланта й и свих пръстите й.

— Никога не съм виждала какво има навън… — промълви Гленда.

— Добре, гледай колкото ти душа иска. Трябва вече да изляза. Ето тук, отляво, има съвсем прост превключвател. Ако желаеш, можеш да затъмниш стената.

— Но защо? Толкова е красиво!

— Тук има едно чудновато явление — някаква много ярка светлина ту се появява, ту изчезва. Може да те заболят очите.