Роджър Зелазни - Избор на лице

Пистолетът се озова в ръката ми още преди противникът да изчезне зад най-близката скала. Заобиколих я отдалече, но той вече не беше там. Оказа се зад друго каменно укритие на около трийсетина метра и стреля веднага. Хукнах към него, без да отвръщам на изстрела. Нямаше смисъл да хабя патрони при разстоянието, което ни делеше. Видях го отново на още петдесет метра по-далече. Двата изстрела прозвучаха едновременно. Усетих удар в бронята някъде в областта на гърдите, докато моят куршум рикошира в скалата.

Продължих да тичам и отново стреляхме едновременно. Бронежилетката отрази още два куршума, докато той се олюля и надеждата възкръсна в мен. В следващия миг усетих пареща болка в лявото слепоочие, препънах се, пистолетът се изплъзна от внезапно изтръпналите ми пръсти.

Не приемах подобен край. Стори ми се, че чух изщракване близо до главата си и обръщайки се, видях върховете на обувки. Дясната ми ръка беше безполезна, но не можех да оставя врагът да презареди и спокойно да натисне спусъка. Докопах го с лявата си ръка за глезена. Опита да се освободи, но аз здраво се бях вкопчил. Понечи да ме ритне в мига, когато го дръпнах силно и се претърколих към него.

Пуснах го и с лявата си ръка успях да измъкна изкривения стилет от джоба на якето си.

Само че нямаше как да стигна до сърцето или гърлото му. Оставаше ми да опитам удар, с който да прережа артерия в крака му. Едва ли бих успял да замахна втори път. После щях да го притисна с тежестта на тялото си, докато му изтече кръвта.

Ударих мудно и той отби ръката ми настрани. Успя да се вкопчи в китката ми.

Опитах да се измъкна, но напразно. Той също беше ранен и слаб, виждах кръвта, просмукала се по дрехите му, но въпреки това ме надвиваше. С другата си ръка успя да откопчи пръстите ми от дръжката на ножа.

Почти бях в безсъзнание и все пак разбрах, че всичко е свършено и нищо повече не мога да направя.

Каква ирония. Със собственото ми оръжие… Исках да го убия, да не допусна сливане и да се отърва от него завинаги. Но сега…

Последното, което видях преди стилетът да се забие в мен, беше лицето му. Не ликуваше, долових само изтощение и сянка на страх.

Тишина, проблясък, кръв. Болка…

Твърде късно. Твърде късно…

Да попреча… Вече не мога. Колко съм замаян…

… И светлината. Тази светлина!

Премигах непрекъснато. Бях целият мокър. Пот, слюнки, кръв…

В главата ми се блъскаха и разминаваха вихрушки, парчета от мисли, разкривени и разместени образи, гонещи се по съзнанието ми в неспирни кръгове…

Да се спра, да потисна трескавата възбуда на мозъка си, да огранича съзнанието си до равнището на най-просто наблюдение и контрол на движенията — само така се надявах да остана на ръба, без да се сгромолясам.

Болеше ме на много места, особено в дясната ръка. През цялото време я гледах невиждащо, но чак сега се принудих да насоча вниманието си само към нея.

Китката ми бе побеляла от усилието, с което стискаше дръжката, щръкнала от гърлото на мъжа, проснат върху краката ми. Над лявото му око имаше драскотина от куршум, челото, бузата и шията му бях изцапани с кръв.

Да, да, разбирах какво стана, но изтласках от ума си пресния спомен, щом започна да се избистря. Съсредоточих се върху проблема със схванатата си ръка. Разтривах и полека откопчвах пръстите си. Постепенно се отпуснаха и извиках неволно, когато напрежението в мускулите изчезна изведнъж. Но щом освободих ръката си, побързах да стисна клепачи.

Светлината…

Насочена право към мен, тя ме измъчва. Извърнах се и чак тогава отворих очи. Все още беше прекалено ярка. Реших да се махна. Щеше и да ми олекне, ако съм по-далече от трупа.

Измъкнах се внимателно, като старателно отбягвах да погледна и него, и към светлината. Веднага започнах да усещам болката от всички останали рани, особено в десния ми хълбок, мокър от изтичащата кръв. Все пак успях да се изправя и се опрях задъхан и замаян на близкия камък.

Намирах се насред кошмар и уплашено се опитвах да не мисля за случилото се току-що. Боях се и от предстоящото. Щом светът престана да се клатушка около мен, се оттласнах от камъка и закрачих. Вървях надолу, към увисналата над хоризонта тлъста бяла луна.

… Да се скрия от онази ослепителна светлина. Но тя изобщо не се отклоняваше от мен.

Свърнах надясно, после наляво. Забързах се. Нямаше спасение.

Потиснах изблика на ярост.

— Не! Не мисли! За Бога, само не мисли! — Бях изненадан от собствения си вик.