Роджър Зелазни - Избор на лице

За съжаление беше с твърде неправилна форма и не бях сигурен дали ще се насочи точно където искам.

Докато се колебаех, роботът подскочи рязко още метър нагоре и започна да опипва за нови опорни точки. Побързах да се кача над камъка, защото отвратителната машина бе изминала поне половината път до мен.

Отначало дори не можах да го помръдна. Трябва да съм натискал седем-осем пъти с цялата си тежест, преди да зашава. Но дотогава ръцете ми бяха станали почти безполезни, а съчетанието от главоболие и замайване можеше да ме просне всеки момент. Окуражавах се, че въпреки всичко ще постигна своето. Бутнах още два пъти и камъкът помръдна.

Опитах да легна по гръб и да го тласкам с крака. Хълбокът ме заболя още повече, но моето последно оръжие се плъзна сантиметър надолу. За миг се обърнах към ръба. Краят на манипулатор се мярна, опита да се закачи и изчезна от погледа ми.

Камъкът се заклати, наклони се напред и се върна на мястото си. Отново. И отново.

Почти успях да го изтърколя. Чувствах се като изстискан парцал. Не си представях как да бутам повече. Нямах сили и да се помръдна.

Някой от манипулаторите на робота май се заклещи в нещо. Чух мъчителното ръмжене на някакъв силов агрегат и скърцане на вериги. Можех само да лежа и да слушам. Проблясък, още един — лъчът се завъртя над мен, сниши се и ме обля със сиянието си. Изпсувах и се извърнах. В този миг открих, че имам толкова сили, колкото са ми нужни.

Краката ми почти се сгърчиха и забутаха. Така стисках зъби, че се боях да не ги натроша. Нови капки пот избиха по челото ми и се стекоха в очите. Раната на хълбока ми туптеше в ритъм със сърцето.

И тогава камъкът се наклони — мудно, непоносимо бавно. Приготвих се за нов тласък. Този път продължи надолу и аз се напънах до пръсване. Проклетото нещо сякаш се запъна за миг, после подскочи надолу и аз го последвах, превъртях се и пльоснах по лице.

Нямаше да знам точно какво стана, ако главата ми не бе увиснала над ръба. Виждах трийсетина сантиметра от робота. До последната частица от секундата се боях, че моят снаряд ще се отклони от целта.

Напразно се страхувах. Улучи лявата половина на предницата с великолепен грохот, после изчезна заедно с машината от погледа ми. Когато чух тътена от падането им долу, вече се унасях отново.

Нямам представа колко дълго съм лежал там. Спомням си, че сънувах звезди, реещи се като ярки островчета по тъмно езеро и скитащи сред тях хора — миролюбиви, мъдри, благородни. Струваше ми се, че дори причините да съм доволен бяха в конфликт помежду си. Или бях завършил делото си така, както си мечтаех, или хората се бяха пръснали в космоса против волята ми. Все едно. Видението беше хубаво и съжалявах, когато избледня. Предполагам, че пак онзи лъч ме събуди. Когато тръснах глава, вече не бях сигурен дали съм сънувал или наистина съм зяпал звездите. И какво ли значение имаше?…

Макар и трудно, претърколих се и застанах на ръце и колене, обърнал гръб на светлината. Погледнах.

Веригите на робота стърчаха нагоре, беше разкривен и неподвижен, отскочил цели десет метра от подножието на скалата. Никъде не видях камъка, с който го довърших.

Легнах по корем и се вторачих в унищожената машина. Въодушевлението ми скоро отстъпи пред унинието. Че какво бях самият аз, ако не повреден механизъм? Запазвайки само онова, което смятах за основа, всеки път се бях лишавал от нещо, докато се развие пружината ми. После пак. И пак.

Не, той го бе правил.

По дяволите! Не, аз го правих!

Или ние?

Добре де. Започвах да приемам по-спокойно сполетялото ме. Бъркотията в главата ми се пренареждаше през цялото време след последното сливане. С издърпването на всички онези скоби и възстановяването на спомените, от които преди това се бях лишавал, аз преживях множество психически сътресения. Но беше съвсем поносимо, защото си оставаше мое, познато, наместваше се, където принадлежеше. После настъпи контактът с чуждата свръзка, през която се бяха прецедили другите части от първоначалното ми „аз“.

Чужда ли? Вече не.

За миг бях застанал от другата страна на огледалото, взирайки се в гнусния товар, който поех върху себе си, щом издърпах скобите и смазах съзнанието на Винкел. Дори и така не открих каквото търсех — не прозрях какво подтикваше тази банда натрапници да се месят в живота на хората.

Натрапници ли? Бях същият като тях, разбира се. Но само за да им се противопоставя.

На тях?

Не, на нас.

Ама че смехория…

… Защото никой от нас не знаеше причината да сме толкова стръвно устремени, каквато и да беше истинската посока, нито какви сме всъщност. Аз наистина бях липсващият клонинг. Кражбата се оказа единственият изход заради твърде напредналата ми възраст и угасващите сили. После чрез внимателно изчислено самоубийство прехвърлих съзнанието си в тялото му, без да позволя на останалите да разгадаят кой съм. Бях се навъртал край тях поколения наред, почти от самото начало. Точно онези времена си оставаха неясни за мен. Винаги съм знаел, че съм от една плът и кръв с враговете. И нито за миг не се съмнявах, че те са мои врагове, защото изобщо не можех да изтърпя начина, по който осъществяваха замисъла си за Дома. Но тогава бях безсилен и само изчаквах. Познавах ги добре и по подмолните им действия, и по всяко сливане, в което успеех да участвам незабележимо. Мина много време, докато затварянето на човечеството и все по-затегнатият контрол над съдбата му ме принудиха да обмисля ликвидирането на виновниците.