Роджър Зелазни - Избор на лице

Насърчавах Глин, виждах в него надежда за бъдещето, средство за изтръгване на хората от Дома. Но ми стана и симпатичен. Когато умря, прибрах детето при себе си. Тогава нямах никакви особени планове за нея. Направих го само заради приятелството си с нейния баща. Но по-късно различих в нея впечатляващи интелектуални заложби и се погрижих не само да получи превъзходно образование, но и да научи какво искаше да постигне Кендъл Глин, до последната подробност. И тя въодушевено прие идеите му като свои. Тогава вече я смятах повече за своя дъщеря, отколкото за негова. Беше естествено да я посветя в своите замисли. И тя стана моя съратничка. Но вече ми се искаше да бях минал без нейната помощ. Тя не знаеше, че ще убия Енгел или че ще принудя Уинтън да убие мен. Все пак успях. И не виждах как иначе бих се справил с враговете си. Победих…

Но щом съм победил, защо вървя към Нулевото крило, а не към развалините?

Защото…

„Продължавай.“

Трябваше да има все някаква причина. Само не можех да си я припомня. В главата ми имаше по-гъста мъгла, отколкото наоколо. И все пулсираше като болен зъб.

„Не се опитвай да мислиш. Нужно е само да вървиш.“

Гленда. Да, това беше. Тя ме чакаше. Връщах се да кажа на Гленда, че всичко е свършило.

„Стани!“

Чудна работа, дори не забелязах, че съм паднал. Помъчих се да стана и се свлякох.

„Не остана много. Трябва да продължиш. Надигни се.“

Исках да го послушам. Този дух беше много настойчив…

… Но краката ми все се оплитаха и правеха не каквото исках от тях. Ама че е вироглаво това тяло…

Усещах и странните движения в съзнанието си — като същинско махало. Нямах нищо против, стига да ми помогне в ходенето.

Пак се надигнах. И пак паднах.

Не бих се оставил да ми попречи такава дреболия. Не беше задължително да съм прав, за да продължа напред. Бях тласкал не едно тяло отвъд пределите на издръжливостта. Въпрос на нагласа. Важни бяха само волята и упоритостта. Май че по-подходяща е думата „инат“.

Запълзях. Времето загуби всякакъв смисъл за мен. Ръцете ми се вледениха.

Сега нагоре. Почти не обърнах внимание на светлината, когато ме застигна отново. Само се отдадох на мимолетна илюзия, че се намирам на някаква сцена и играя за невидима публика, потънала в мълчание, захласната в майсторското ми изпълнение.

Тъкмо преди ръцете ми да се подгънат за трети път, видях Крилото и прозореца в него.

Бяха много по-наблизо. Бавно, съвсем бавно се придърпах напред като стъпкано насекомо. Би било нелепо да се откажа точно сега. Какъв абсурд…

С огромно усилие поотворих очи и вдигнах глава. Откога ли лежа тук?

Не е добре.

Човек може да пришпорва тялото си, да го тласка, принуждава. Но приливите и отливите на съзнанието следват други правила.

Този път беше прилив…

Извън времето, прозрях всичко.

Моите потомци ме бяха избрали за оръжие. Погрижиха се да ме заредят и насочат срещу Стайлър. А пък той бе манипулирал обстоятелствата така, че да изиграя Отело, докато той се прави на Хамлет. Настроил ме е да дресирам човечеството в малко по-миролюбив дух, защото му се сторило полезно. За някои подробности можех само да гадая, но сигурно се е сдобил с образец от моите тъкани, докато правех първите си експерименти с клонирането. Разполагаше с роботи, които да свършат работата… всъщност имаше ги и досега. А и нали той бе създал Нулевото крило. Едва ли имаше значение с точно какви средства си е послужил. По някое време клонирал първия господин Блек от моите клетки, заложил в съзнанието му подбуди, с които го превърнал в почти пълен мой антипод, и го пратил в Дома със заличена памет, осланяйки се на инстинкта му за самосъхранение. Трябвало е да възстанови равновесието, когато настъпи подходящият момент — същинска социологическа бомба със закъснител. Сега стената беше пробита, а Гленда — готова да осъществи проектите на Глин. Аз пък бях обезвреден. Лесно си представих гласа на Стайлър: „Да добавим осем кубика от основата Блек към киселината ди Негри…“

Вторачих се сърдито в разноцветните лампички. След малко протегнах ръка и започнах да натискам превключвателите.

Чух нечия стресната въздишка до себе си, длан притисна надолу ръката ми. Не можех да обърна глава заради шлема.

— Всичко е наред — казах на Гленда.

Пръстите й ме пуснаха.

— Кой?… — промълви след секунда.

Как, по дяволите, да отговоря на този въпрос?

— Името ми беше легион — започнах колебливо. — Цяла галерия от лица. Бях Блек, Енгел, Ланге, Уинтън, Караб, Винкел. Бях Джордън, Хинкли, Ланге-старши. И още мнозина, за които не си чувала. Бих казал, че е все едно, но не е, защото аз съм си аз. Все пак би трябвало да си избера някое от лицата. Добре, наричай ме Анджело. С това започнах.