Роджър Зелазни: Избор на лице

— Боя се, че не те разбирам. Ти добре ли си?…

Вдигнах шлема от главата си и се извърнах към нея.

— Да. Наистина съм добре. И ти благодаря, че изпълни молбата ми. Успях ли да стигна дотук сам или се наложи да ме влачиш?

— Помогнах ти. Видях те, като падна.

— Значи излезе навън?

Лицето й грейна.

— И без това само си търсех повод. Е, не точно такъв. Но… беше толкова приятно!

Опипах хълбока си.

— Както виждам, позакърпила си ме.

— Ти кървеше.

Станах, подпрях се за миг на облегалката и започнах да се оглеждам.

— Какво търсиш?

— Цигари. Пуши ми се.

— Има в другата стая, където те чаках.

— Да отидем там.

Не й позволих да ме подкрепя. Тръгнахме по коридора.

— Колко време мина, откакто ме прибра вътре?

— Около час и четвърт.

Кимнах.

— А светлината остана ли или угасна?

— Не знам. Не съм поглеждала навън, откакто те домъкнах през люковете.

Щом влязохме в стаята, Гленда ми посочи цигарите, но отказа да си вземе. Преместих се пред прозореца, докато палех своята. В небето се промъкваше светъл жълтокафеникав оттенък. Засмуках силно дима, после започна да се кълби пред устата ми, когато въздъхнах.

— Наистина ли ти хареса навън?

— Да. А сега, на зазоряване, е още по-красиво.

— Чудесно. Искам да се поразходиш с мен.

— Състоянието ти не е много подходящо за разходки.

— Значи непременно трябва да изляза с придружител. Пък и имам нужда от секретарка.

Тя наклони глава настрани и ме изгледа с присвити очи. Аз се засмях.

— Хайде, да вървим. Изобщо няма да бързаме. Не е зле да се поразтъпчем на спокойствие.

Гленда кимна и тръгна до мен към люковете. Излязохме в хладното утро.

— Не мога да се наситя на този аромат — промълви момичето, като вдиша дълбоко. — Въздухът е толкова различен! — След малко се сепна: — Но къде отиваме?

— Нагоре.

— Към развалините ли? Доста са далече…

— Ще вървим бавно и кротко. Заникъде не бързаме. Имаме предостатъчно време за всичко.

Малко се дразнех, че трябваше да спирам и да си поемам дъх. Пък и се наложи да вървим повече, защото заобиколих отдалече трупа. Стараех се да прикрия често бодващата ме болка в хълбока, но накрая Гленда забеляза гримасите ми и ме хвана под ръка. Този път й позволих.

Засмях се.

— Помниш ли кънките, които ти подарих за твоя седми рожден ден? И ти веднага си изкълчи глезена. Отначало си помислих, че няма страшно, а се оказа, че костта е пукната. Но ти не ми позволи да те нося. Ей така се облягаше на мен. Стискаше зъби да не плачеш, а цялото ти лице беше мокро от сълзи и си нахапа устните. Скъса си любимата синя рокличка с жълтата бродерия отпред. — Пръстите й се впиваха болезнено в ръката ми. От изток подухна слаб вятър. Аз се пресегнах и я погалих с другата си ръка. — Вече всичко е наред.

Тя кимна и се извърна.

Сякаш усетих проблясъка откъм разрушената крепост, още преди да го видя. Премигна, после вече светеше равномерно. През деня не беше толкова страховит.

Избирахме предпазливо пътя си между камъните и кратерите. Спуснахме се в падинка и пак се изкачихме.

— Виж, птица! — провикна се Гленда.

— Да, хубава е.

Приятна сутрин се спускаше над света, смекчаваше оттенъците на местността, където преживях своя кошмар. Далече вляво от нас се трупаха купести облаци и обещаваха дъжд по-късно през деня, но нищо не закриваше изгрева. Видях, че зеленината наоколо е повече, отколкото си представях.

Най-сетне страшната допреди часове светлина се скри над горния ръб на почернялата развалина. Разбитата врата зееше сред напуканите стени.

— Ще влезем ли? — попита момичето.

— Да.

Промъкнахме се през полусрутеното опожарено фоайе, осветено през процепите в тавана.

— Но какво ще правим тук? — учуди се Гленда, докато наближавахме по-запазения югозападен ъгъл.

— Мисля, че ще научиш само след минута. Затова имах нужда от секретарка.

Входът към вътрешния коридор, където проникнах преди толкова много години, бе запречен напълно от отломки, засипани и с пръст откъм стръмния хълм зад крепостта. Заведох Гленда в сравнително непокътнатата чакалня, където под купчините прахоляк още личаха очертанията на мебели. Да, паметта не ме лъжеше. Тъмното устройство сякаш дебнеше в нишата си на стената. Извадих кърпичка. Докато бършех телефона, той звънна.

Гленда издаде някакъв звук, който може би изразяваше недоумение.

— Ето, почистих го — казах и отстъпих. — Би ли се обадила вместо мен, моля?

Тя кимна, доближи апарата и взе слушалката, едновременно озадачена и стъписана.