Роджър Зелазни - Избор на лице

Скоро обаче звуците станаха по-силни. Механичната твар май също бе ускорила ход.

Криволичех между назъбени скали и кратери, спусках се все по-близо до мъгливата падина. Но не се надявах да се отърва от робота, защото следваше равно място и там светлината неизбежно щеше да ме напипа. Стори ми се, че видях плъзгащия се над мен лъч, осветяващ пространството напред.

Насилвах се да бързам, препънах се и едва не се вцепених от ужас, когато осъзнах, че ставам твърде тромав. Наложих си спокойствие и продължих напред по-предпазливо.

Вече виждах ясно, че машината ме настига. Не се движеше обаче по права линия. От време на време завиваше, спираше, връщаше се, променяше посоката, обикаляше в кръг. Сниших се зад една скала и се постарах между мен и робота да има повече препятствия. Въпреки това той като че надушваше правилната посока. Все по-силно се съмнявах в способностите си да го изпреваря достатъчно, щом изляза на равното.

— Какво да правя, по дяволите?!

„Заслепи го, глупако!“

— Но как?

„Я се обърни надясно. Стига! Виждаш ли онази стръмнина? Ще се покатериш по нея!“

— Но нали веднага ще ме забележи?

„Точно това ни трябва. Върви!“

Изпълних заповедта. Поне имаше план, за разлика от мен. Ако човек не се довери на собствения си демон, на кого тогава?

Идеята нахлу в съзнанието ми, докато тичах тежко към възвишението. В нея нямаше нищо особено сложно, а в сегашните обстоятелства това много ми харесваше.

Скърцането на веригите от завиващата машина ми подсказа, че маневрата ми е забелязана веднага. Когато се огледах следващия път, роботът напредваше устремно към мен. Затичах още по-лудешки и чак когато доближих целта си, оцених, че склонът е почти отвесен.

Веднага започнах да се катеря.

„Тъй страхът превръща всички ни в герои…“

— Да знаеш само колко си прав!… — промърморих задъхан, докато се вслушвах във все по-силния шум.

Питах се дали досадната машина ще се опита да ме последва нагоре, или ще остане в подножието да чака кога ще ми омръзне да стърча на скалата. Не ми се вярваше да стигне чак догоре, съмнявах се дали и на мен ми е по силите. Хватката на пръстите ми отслабваше, хълбокът ме болеше и усещах стичащата се лепкава струйка. Когато се добрах на безопасна според мен височина, се уплаших да не припадна от преумора.

Гълтайки жадно въздух, изпълзях по корем на площадката, която си набелязахме, петнайсетина метра над равнината. Струва ми се, че наистина изпаднах в безсъзнание за малко.

Опомних се от звуците под мен. Ръцете и краката ми сякаш тежаха двойно повече, очаквах главата ми да се пръсне в следващия миг. Опрях се на лакти и надникнах над ръба.

Роботът бе решил да се катери. Сега беше четири-пет метра над земята. От това място нагоре ставаше още по-стръмно и той скрибуцаше съвсем бавно, манипулаторите му шареха в търсене на удобен захват.

„Прасни го де, какво чакаш!“

— Добре, добре! — измънках аз. — Ей сега!

Огледах боеприпасите, с които разполагах. Повечето камъни ми се видяха или дребни, или прекалено големи. Поколебах се за секунда-две. Да се опитам ли да стоваря тежко парче върху него, или да мятам малки камъни? Отговора получих от мускулите си.

Надигнах се на колене, после станах, събрах десетина отломки в купчинка до ръба. Дотогава машината бе изпълзяла още цял метър нагоре и се придърпваше към една здрава издатина.

Хвърлих три камъка. С два не улучих, а последният отскочи от шасито. Ама че гадост! Метнах още два и само един профуча близо до целта.

Със следващия разбих един от фотосензорите. Позволих си искрица надежда. Само че всички останали камъни отскочиха от шасито на робота, без да му навредят повече.

А той висеше на около осем метра над земята и се катереше упорито. Привидно беше в крайно неустойчиво положение, но дебелите лъскави манипулатори май бяха достатъчно здрави, за да го задържат.

Реших да си потърся още оръжия. Намерих едно парче колкото зелка и го вдигнах с две ръце.

Стовари се с внушителен трясък. Но за моя изненада машината само поспря, сякаш озадачена, и продължи нагоре.

Преборих се с доста по-тежък камък и успях да го изтърколя през ръба. След оглушителния удар роботът зацвърча и затрака, но скоро млъкна и се изтегли още малко.

А арсеналът ми беше на привършване. Не виждах камъни, с които да се справя лесно. Имаше грамадни, но с отчаяние съзнавах, че няма да ми стигнат силите да ги избутам. И все пак…

Забелязах един малко по-нависоко. Беше достатъчно голям да повреди машината. Ако успеех да го помръдна, щеше да се изтърколи надолу и стигнеше ли ръба — да падне върху моя мъчител, за да се отърва най-после.