Роджър Зелазни - Избор на лице

Не се оставяй да те погълне паниката, объркването. Там е хаосът. Позволявай си само по една представа, забравяйки всичко останало за момента.

Напрягах се да следя всяко свое движение, броях крачките си, оглеждах къде стъпвам, мислех си само за краката и стъпалата си.

Но май не вървях накъдето трябваше. Така ли беше? Да.

Вярно, нали се бях запътил към развалините. Щях да…

— Не мисли! — напомних си строго. — Махни се оттук! Махни се веднага!

Точно така. По-важно от всичко друго беше да се скрия от светлината. Чудесна идея. Дръж се здраво за нея.

Но…

Не я изпускай! Махни се оттук!

Вървях бързо. Петдесет крачки. Сто. Сега надясно. Петдесет крачки. Наляво. Още петдесет…

Конусът от болезнена светлина не ме изпускаше нито за миг, хвърляше дълги подскачащи сенки пред мен, осветяваше ми пътя. Плашеше ме и аз се затичах, търсех някаква преграда, която да ме отърве. Забелязах подходяща скална грамада на стотина метра, заобиколих я на бегом и се свлякох от другата страна, останал без дъх.

По навик посегнах за цигара.

Цигара ли? Нямах. Естествено. Винкел не пушеше. Но пък… Чакай! А Блек… Не!

Не мисли. Прехапах си устните. Тук светлината не ме достигаше. Бях в уютна тъмнина. Въздъхнах. Постарах се да успокоя дишането си. Скоро и пулсът ми се поразреди. Пронизващата болка в хълбока затихна до смъдене. И вече не кървеше толкова силно. Притисках раната с длан.

Трябваше да се върна при разрушената крепост. Но проклетият ослепителен лъч… Няма ли да угасне и да ме остави на мира?

Но защо да се завирам в онези руини? Нали исках само да се махна и да… Не. Чакай, чакай!

Унищожих и последния от тях. Всичко свърши.

Не.

Най-сетне се разправих с господин Блек.

Не.

Не ли?

Не!

И тогава адските порти се разтвориха за мен. Аз/той бяхме твърде слаби, за да не допуснем последното сливане. И най-ужасният резултат от факта беше желанието ми едновременно да се разкикотя и да зарева от бяс. Да разбереш не означава да се примириш, особено ако си напълно безпомощен да върнеш събитията назад. Отчаяно съзнавах какъв бях сега — можех да преценя положението си! Наистина, от всички гледни точки. Превърнах се в собствения си най-зъл враг. Май прихнах за миг. Носех се по тунелите на паметта си и всяка припомнена постъпка будеше чувства и желания, срещащи своята протиположност на всяка крачка. Започнах да се задушавам. Беше прекалено. Непоносимо. Разкъсвах се.

В този момент наистина не можех да направя нищо. Каквото и да си помислех, следваше незабавна остра реакция, насрещна вълна от вина, ярост, страх. И спасението, затръшнало отново портата на ужаса, дойде от единственото възможно място — света около мен.

Някакъв шум, не особено силен и доста далечен, привлече вниманието ми. Това равномерно тракане на метал беше крайно неуместно тук.

Изведнъж отново се съсредоточих само в сетивата си и настръхнах целия от предчувствието за опасност.

Заслушах се, преместих се малко надясно и надникнах иззад ръба на своя каменен щит. Миг-два светлината не се впиваше право в очите ми. Скоро се завъртя към мен, но не и преди да огледам добре източника на звуците.

Нисък робот с четири подобни на пипала манипулатора, с фотоелектрични сензори отпред. Напредваше към укритието ми на веригите си.

Обърнах се мигновено и побягнах. Изобщо не се усъмних, че машината идва да се разправи с мен.

Надолу. После нагоре. Пак надолу. Неравната местност скоро ме отърва от светлината. Тръгнах по-бавно, изпухтях и притиснах ръка към хълбока си. По-благоразумно беше да изчерпвам пестеливо силите си. Оттук имах да вървя само надолу и това щеше да ми помогне.

Озърнах се, но роботът още не се виждаше. Луната посребряваше повърхността на Нулевото крило пред мен. Различавах лесно единствения осветен прозорец. Пълзящата по земята мъгла сякаш светеше отвътре. Камъните блестяха като мокро стъкло. Премерих разстоянието на око и си казах, че имам някакъв шанс да надбягам механичния си преследвач.

Понякога го чувах да стърже по чакъла. Гонеше ме с доста добра скорост. Не бях сигурен дали трябва да съм му благодарен или да го проклинам. Колкото и да ме терзаеше онази светлина, в същото време ме привличаше непреодолимо. Вече знаех донякъде кой съм и разбирах отчасти подбудите си. Наистина се бяхме опитали да стигнем до развалините, но още не се сещах защо. И желанието все още ме измъчваше. Незнайно как бях научил, че светлината има няколко предназначения и едното е да ми даде сигнал, да ме повика. Само че вече не бях онзи, който е трябвало да тръгне към нея. Част от мен се боеше и искаше да е колкото се може по-далече оттук. Колебанието свърши, щом роботът се появи. Долавях присъствието на някакъв разум в движенията на машината. И щом не можех да проумея същността му, имах достатъчна причина да бягам от него.