Роджър Зелазни - Избор на лице

— Е, докато се случи, ще разглеждам. И ще…

— Засега сбогом. Скоро ще се видим.

— Чакай!

— Твърде много се забавих.

— Но аз забелязах някакво движение навън. Може и да беше човек.

— Къде?

Тя посочи порутената крепост. Не видях нищо и Гленда добави:

— Скри се някъде.

Благодарих й и я оставих пред прозореца. Съмнявах се дали забеляза, че излязох.

Люковете всъщност бяха три, предназначени да осигурят достатъчна защита срещу външните условия. Заварих ги отворени и побързах да се измъкна, като проверих оръжието в движение.

Беше хладно и миризмите на нощта нахлуха в ноздрите ми — ухания от всякаква зеленина. Само след миг новото усещане избледня в съзнанието ми. Бях излизал няколко пъти и знаех какво ще заваря.

Приспособих походката си спрямо неравната повърхност и поех към развалините. От време на време дочувах някакво цвъртене, но не можех да позная дали е от птички или насекоми. В падинките минавах през малки вълма мъгла. Камъните бяха лъскави от влагата. На открито хвърлях сянка, толкова силна бе станала светлината от луната. Веднъж се обърнах да погледна огромното бяло кълбо. Няколко ивичести облака го закриваха отчасти, иначе небето беше ясно, обсипано с безбройни звезди. Не се впечатлих от гледката, защото трябваше да се боря с твърде разнообразните си чувства, започващи със съмнение и страх.

Звездната панорама имаше нещо общо с тях. Бяхме се опитали да я превърнем в символ на сквернословието. Повлия ми и мрачната, сякаш замръзнала местност, през която крачех сам за първи път от десетилетия, извън Дома, в преследване на най-загадъчния човек, когото бях срещал, и все по-близо до тези тайнствени руини. Не ми се случваше често да изпадам в подобно състояние. Всъщност досега не виждах нищо особено в онази разрушена крепост. Просто си беше на мястото. Хрумна ми, че може би даденостите, в които не бях забелязал нищо странно, някога са ми били познати.

Какво ли съм знаел, но съм предпочел да забравя? Дали нещо от миналото би ми послужило сега? Дали се бях втурнал доброволно към гибелта си, към онзи, който съхраняваше в паметта си всичко познато, заедно с недостъпен за мен вековен опит? Твърде вероятно. Мислех си, че съзнавам всевъзможните последици от този сблъсък. Но и се тревожех, че моят враг също ги е преценил отдавна.

И защо избра точно това място за последната схватка? Не се съмнявах, че решението му е свързано по някакъв начин с развалините. Осъзнах, че се боя от тях. Но защо?

Ех, ако навреме бях извадил още някоя скоба…

Внимавах за засада, макар да не вярвах, че ще ме чака тук.

Този път сред отломките нямаше светлини. Нищо не помръдваше. Стъпките ми звучаха приглушено и ми се струваше, че най-силно се чува собственото ми дишане.

Изкачих наклон и за малко можех да огледам всичко надалече. Врагът не се мяркаше. Подухваше лек хладен ветрец и мъглата се разпръсна безследно.

Имах намерение да убия човек в името на мира, хармонията и братството. И за да опазя целостта на Дома. Вече беше очевидно, че и той смята да се разправи безмилостно с мен. Нямах особено ясна представа какви са подбудите му, но май не беше съгласен да държа човечеството затворено под похлупак. Достатъчна причина да го премахна от пътя си, поне според мен. За всеки друг бих допуснал, че е просто заблуден, но неговата свирепа упоритост и изобретателност будеха любопитството ми — какво го караше да се настървява така?

Не се съмнявах в собствената си правота — човешката природа можеше да се промени, хората бяха способни да се усъвършенстват нравствено, макар и по принуда. Докато заобикалях заблатената локва в дъното на кратер, за миг се учудих защо съм толкова убеден. Не че исках да се откажа, но ми стана интересно как ли тези идеи са се набили така в съзнанието ми. Досега изглеждаше сякаш винаги са били част от мен. И си помислих, че щом Блек е извадил всички онези скоби, двамата вече споделяме наследство, което е много по-ясно за него, отколкото за мен. Защо ли не се е настроил по същия начин? Имаше няколко различни възможности…

Или подбудите му бяха неуязвими за всякакво влияние, или се е променил донякъде, или ранното ни минало е останало достатъчно смътно за него, за да не промени с нищо нагласата му.

Може би и трите ми предположения бяха верни отчасти. Първото с нищо не ми помагаше, защото не познавах източника на вярата си. Смятах идеите си за напълно разумни, без непременно да са логически безупречни. Те си оставаха част от моята… нека да я нарека „традиция“. Да речем, че и неговите чувства са толкова силни и товарът от още четири живота, който Блек сам стовари върху себе си с издърпването на скобите, не го бе убедил да се разкае. Все пак не ми се вярваше сътресението да е минало, без да остави отпечатък… Все едно да гадая какъв ще е резултатът от опит в химическа лаборатория, ако смеся съдържанието на две колби без етикети.