Роджър Зелазни - Избор на лице

Третата възможност ме смущаваше най-много, защото докосваше измъчващите ме отскоро съмнения.

Частичното самоубийство, белязано с поставените скоби, не беше само заради приспособяването на поредната свръзка. То беше още една стъпка в облагородяването, отърсване от онова, което за всяко поколение изглеждаше ненужно и враждебно на обществото, за да не изоставаме от напредъка, към който подтиквахме другите около нас. Сегашното ми състояние беше красноречиво доказателство за смисъла в постъпките ни. Бях способен на действия, от които Ланге или Енгел биха изтръпнали в погнуса. В момента това ме радваше, като знаех що за тип преследвам. Но макар да се приемах като необходимо зло, съжалявах за връщането назад. Средството, до което прибягнах, беше оправдано само защото сега и Блек представляваше останка от миналото.

Но какво се криеше под онези скоби? Ето това смущаваше мислите ми. Знаех какъв бях доскоро и в какво се превърнах. Събуждането на паметта беше съвсем естествено за мен, предишното ми „аз“ лесно потисна и надделя по-късните, сякаш са били мимолетни настроения. Всички съхранени спомени на Джордън също бяха част от мен, досещах се и за останалото, будещо се неясно в най-критичните моменти, когато той витаеше в съзнанието ми като терзаещ ме дух. Накратко, беше малко по-гаден и безогледен от мен. Не означаваше ли това, че по-ранните ми версии само са затвърдили у Блек онова, което го караше да се противопоставя? Така да се каже, бях опитвал да се измъкна сам за косата от блатото, бавно и болезнено. А какъв щях да бъда без несломимата воля в стремежа към съвършенство? С Блек бяхме една плът. Не разбирах как и защо е станало, но не се съмнявах във факта. От това се опасявах. Бяхме две страни на един и същ човек и ни разделяше само разминаването в целта, в идеала. Въпреки това бяхме готови да се самоунищожим заради него. В този миг ме връхлетя почти същият шок, който изпита Енгел, бягайки от редиците звънящи телефони. Но аз знаех чий глас ще чуя — своя.

Взрях се напрегнато в пръснатите камънаци пред мен. Наложих си да овладея чувствата си и да съм нащрек. Блек можеше да ме причаква съвсем наблизо.

Подминах малък кратер със стени от застинала лава. Изкачих следващия наклон и се озовах сред назъбени скали, откъдето само на километър от себе си виждах развалините.

Прикрих се и огледах околността. Беше добре осветена от луната, без никакво видимо движение, освен дребните хвъркати животинки, които ту се стрелкаха към земята, ту се издигаха отново. Светлина сред отломките не се виждаше. Озърнах се към тъмния масив на Крилото, където грееше самотен мъничък правоъгълник и отново се взрях напред.

Тогава го видях.

Забързано прекосяваше свлачище от натрошен чакъл, проточило се като замръзнала начупена светкавица върху склона малко вдясно от мен. Провираше се към развалините между по-големите камъни. Втурнах се след него, препъвах се, плъзгах се, изпод обувките ми хвърчаха камъчета на всички страни. Щом знаех къде е Блек, нямаше нужда да се промъквам незабелязано. Вече не се съмнявах, че наистина е решил да отиде в разрушената крепост и изведнъж си казах, че е жизненоважно да го докопам, преди да е стигнал там. Струваше ми се по-страшно, отколкото да ме причаква в засада. Знаеше много повече за общото ни минало и се боях да не намери нещо, което ще му даде преимущество в схватката.

Надолу, после пак нагоре. Нататък вече нямаше големи ями и падини. Все нагоре по склона — надупчен, с ивици от разтопена някога скала, напукан, осеян с чакъл и парчетии от разхвърчали се стени. Скоро стана невъзможно да тичам, но напрягах и последните си сили. Настигах го. Кога ли ще ме забележи?

След минута нямаше значение. Бях по-близо до него, отколкото той до развалините. И макар да се озърна, май не ме видя. Вече се задъхвах и усещах яростното туптене на кръвта в слепоочията си. Позабавих крачка, за да не се изтощя съвсем.

Секунди по-късно той се обърна, постоя вцепенен и побягна. Ругаех и го следвах с цялата скорост, която още можех да изстискам от тялото си. Разстоянието засега беше прекалено голямо за престрелки. Надявах се той да капне по-бързо от мен. Ако успеех да издържа още малко, сигурно щеше да си даде сметка, че не може да стигне целта си и ще му се наложи да се изправи срещу мен.

Отново погледна назад. Усилих темпото. От това разстояние сигурно можехме да се чуем. Той залитна, но не падна.

Постепенно погледът ми се избистри и фокусира. Сякаш получих втори дъх, а с него и увереността, че ще издържа докрай. Изглежда той също го разбра. Свърна надясно, където земята бе осеяна от канари, между които се виеше каменна река. Последвах го: с бронежилетката под комбинезона не се налагаше да бъда особено предпазлив.