Роджър Зелазни - Избор на лице

Домът трябваше да остане съвсем временна мярка — докато се свържат и обединят колониите на другите планети, за да приютят оцелелите след катастрофата, погълнала Земята. А семейството реши да превърне Дома в затвор, защото смяташе, че същото може да се повтори, ако не се промени самият човек. Според мен те се отнасяха с хората като с пациенти. Самият аз бях убеден, че разселването на човечеството сред звездите е достатъчна гаранция то да не се погуби, тъй като щяха да възникнат различни култури, да се появят най-разнообразни възможности за развитие. Бях на Земята в последните й дни, работех в групите за евакуация и вярвах, че всичко се дължеше на злощастна случайност, на недоразумение. Дори да не бях прав, нямаше как това да се повтори. Исках човекът да излезе от този свой Дом и да продължи по пътя си.

Липсваха ми организацията и способностите на семейството. Споделях с тях само пълната анонимност. И реших да се възползвам от нея докрай. Обмислях плановете си грижливо, за да бъде ударът светкавичен и окончателен. Първия път се провалих, но те не научиха кой и какъв съм. Нямаше да имам никаква полза от властите — без да подозират за съществуването на семейството, бяха попаднали напълно под неговото влияние. Наблюдавах похватите на враговете си, подражавах им в умението да се прикриват. Признавам, поучих се и от тяхната жестокост в най-ранните периоди.

Те обаче се променяха. Знаех причината. Все същата идея за нравствената еволюция, но пренесена на равнището на индивида. И точно тя ги съсипа накрая. Този път се оказаха твърде слаби и аз надделях. Само че беше Пирова победа.

И аз не знаех кой съм. Най-ранните ми спомени бяха как бродя в Подземието на Крило 1, където след време започнах да работя като техник по поддръжката. Постепенно, чрез постоянни наблюдения и с помощта на телепатичната връзка, научих за семейството и техния грандиозен експеримент. Реших да им попреча и започнах да се уча.

Разбирах, че ако ги унищожа, вероятно ще се простя с надеждата да науча истината за себе си. И все пак бях готов да направя тази жертва…

И когато извадих скобите от гнездата им, не узнах онова, което жадувах. Но ако бях стигнал до източника на онази светлина…

Какво ли пък толкова имаше в нея? Още щом лъчът спря върху мен в кабинета, усетих как ме привлича. Можех да не губя време, за да търся информация в махането на скобите, а да тръгна веднага. И щях да избегна…

Нямаше да стане.

Сблъсъкът бе необходим, за да си свърша работата. Оставаше само да поддържам равновесието, да господствам в собственото си съзнание.

Но вече не исках да тръгна към светлината. Сега ме отблъскваше. Аз…

Ние…

Да — ние.

Не. Аз.

Ние сме аз.

Взирах се в разбитата машина и мислено се оприличавах на нея.

Времето се изнизваше. Главата ме заболя отново.

Ветрецът побутваше мъгливите вълма към робота. Нещо мъничко и размазано от скоростта на полета избръмча край мен.

Извих очи към леденото, величаво търкалящо се колело на луната.

Зъбите ми затракаха. Усещах как пръстите ми, впити в камъка, съвсем премръзнаха.

„Ставай!“

— Ама аз…

„Сега трябва да се спуснеш и да се прибереш. Я ставай!“

— Уморен съм.

„Вдигни се веднага!“

— Не знам дали ще мога.

„Можеш. Изправи се.“

— И не знам дали искам.

„Не ме интересува какво искаш. Ставай.“

— Защо?

„Защото аз ти казвам. По-бързо!“

— Добре, добре!

Надигнах се тромаво. Опрях се на колене, после приклекнах.

— Така бива ли?

„Да. Хайде, стани.“

Послушах го. Замайването мина след няколко секунди и реших, че съм в състояние да ходя. Постарах се да остана с гръб към светлината и така виждах Нулевото крило.

„Там ще отидеш. Размърдай се.“

Наведох глава, поех си дълбоко дъх няколко пъти и се заех да изпълнявам волята му.

Открих, че спускането не е толкова трудно като изкачването. Особено когато се подхлъзнах и тупнах долу от три метра.

„Продължавай. Продължавай!“

— Никога ли няма да намеря спокойствие? — попитах унило.

Но установих, че краката още ми се подчиняват и закрачих леко прегърбен, притиснал с ръка хълбока си. Сега скалата не позволяваше на лъча да ме достигне и ми олекна малко. Подминах робота, без да го погледна. Изкачвах се, спусках се, препъвах се. Изправях се и продължавах.

От мъчителните усилия се постоплих. След малко отново видях тъмната грамада на Крилото. И осветеният прозорец ми напомни за Гленда, а това пък ме накара да се замисля за нейния баща. Беше мой приятел, а аз го погубих. Не същият „аз“ — нито тогава, нито сега. Опитах се да погледна така на историята и почувствах кълновете на съгласието в себе си. Изпитвах съжаление, но по онова време бях друг… както и само преди часове. Може пък раздробяването и слепването на личността ми да не беше чак толкова съсипващо, защото бях свикнал от честото повторение. Сега разбирах какъв съм бил… отчасти. Все пак беше някаква отправна точка, за да прозра най-сетне кой съм сега.