Роджър Зелазни - Избор на лице

Скоро влязох в колоната. Мрак и неподвижност. Тръгнах надолу по спиралата. Подминах следващото ниво — Спалнята, защото различих отблясъците на няколко пожара, при това един беше съвсем наблизо. Наоколо се щураха хора и отначало се усъмних дали не са се поддали на паниката и дори сами да са запалили огньовете. Не бях справедлив. Повечето се опитваха да гасят с платнища и с кофи вода. Май нещо се бе объркало и с автоматично задействащите пръскачки. Многобройни противопожарни машини се устремяваха към пламъците — и по повърхността, и във въздуха сред застиналите в най-различни положения кранове.

На следващото ниво, за моя радост, нямаше признаци на сериозни бедствия. Пред мен се движеха множество светлинки, носени от хора. Отдъхнах си, че господин Блек не се бе отдал на подпалвачески страсти и в Библиотеката.

Доколкото виждах, немалко хора влизаха в колоната, но никой не идваше насреща ми. Значи всички слизаха към повредената Дневна. Чудех се какво ли ги влече натам.

Мислено си припомних подредбата на това ниво и тръгнах към аварийния хангар на около половин километър от колоната. Смятах да използвам някакво въздушно возило, защото споменатият от Гленда номер се намираше доста далече оттук.

Стигнах до изхода и побързах да се дръпна встрани, защото групи хора непрекъснато нахлуваха в колоната и се затичваха надолу по спиралата. Говореха оживено, някои почти истерично. Мнозина бяха помъкнали вързопи.

— Къде отивате? — попитах мъж, който поспря до мен да си поеме дъх.

— Навън.

Не можах да повярвам на ушите си.

— Как тъй „навън“? Нима ще излезете от Дома?

— Че какво друго да правим? Домът се разпада.

— Но вие не можете… тоест, нали са закрили дупката и са отцепили района?

Той се разсмя.

— Послушай ме и ела с нас. Отначало няма да повярваш на онова, което ще видиш.

— Защо?

— Прекрасно е!

— Но…

Мъжът отмина и скоро се изгуби от погледа ми.

Естествено разтревожих се. Дочутите откъслечни фрази показваха твърде голямо разнообразие от мотиви за това преселение — от страха Домът да не се срути съвсем скоро до жаждата за приключения. Някои бяха като омагьосани от катастрофата, други — обзети от религиозен екстаз или пък научен интерес, дори първобитно любопитство. Каквито и да бяха причините, последиците явно щяха да бъдат трайни. Никак не ми харесваше намесата на непредсказуеми явления в моята затворена и контролирана система.

Но в момента не можех да предприема нищо. Втурнах се към хангара. Пробягах в спринт последните стотина метра към зеещите големи врати. Осветих помещението с фенерчето, което отнех от блъсналия се в мен мъж. Вляво долу имаше две машини. Прескочих парапета, увиснах на ръце и скочих на площадката.

Едното крилато возило беше полуразглобено за ремонт, другото — натикано в нишата си. Проверих горивото, дръпнах преградата и напъвайки се с всички сили, успях да го избутам на площадката. Двигателят се включи веднага и след минута бях във въздуха. Избирах посоката внимателно, летях плътно под тавана с включени предни и странични фарове, за да не се блъсна в някой кран или колона. А под мен, същински фотографски негативи на мушици около свещ, светлинките се стичаха към тъмната колона.

Ниша 18237. Разстоянието беше доста голямо. От време на време се спусках, за да разчета в светлината на фаровете указателните табели. Край мен някой прелетя в обратна посока, но не каза нищо по комуникатора.

Постарах се да не мисля за тревогите и приумиците на населението, а да се занимавам със собствените си главоболия. Моят враг внимаваше при всеки свой ход и не вярвах да се отпусне точно сега. Пак се сетих за Гленда, но този път се питах дали не се насочвам право към някаква клопка. Като дъщеря на Кендъл, ако подозираше ролята ми в неговата гибел, имаше пълно право да ми навреди по всякакъв начин. Какви бяха подбудите и намеренията й? Дали Блек я използваше? И как? Макар че в съзнанието си пребродих цели лабиринти от въпроси и съмнения, не ми хрумна нищо друго, освен да действам решително и без колебания. Твърде много неща не знаех. Всяко усилие да проявя изобретателност можеше да ми струва твърде скъпо. Не се съмнявах, че Блек почти се е опомнил от тежката наркоза, причинена му от Енгел.

В сектора, споменат от Гленда, забелязах голямо открито пространство до скупчени маси, прегради и машини, приземих возилото, изключих светлините и двигателя и излязох от кабината. Мракът наоколо не ме притесняваше. Бях огледал мястото отгоре и ми се стори, че е съвсем безлюдно. Въпреки това се хвърлих към най-близкото укритие и започнах да се промъквам предпазливо към търсената ниша.