Роджър Зелазни - Избор на лице

Нещо не беше наред и минаха няколко секунди, докато обмисля смътните си впечатления.

Да, тишината. Твърде необичайно беше да чувам само ехото от собствените си стъпки. Никакви шумове от машини, дори от подвижните пътеки. Въздухът ми се стори значително по-топъл от привичната температура, не усещах дори лек полъх. Здрачът също беше някак по-плътен, макар че далече вдясно виждах слабо осветено място.

Не дадох воля на любопитството си, а продължих в избраната посока. Там беше най-близката пренасяща колона — мрачна виеща се кула сред хаоса от начупени очертания, която сякаш чезнеше в безкрая.

Опасявах се, че ще трябва да се изкачвам пеша по спиралата.

Дали господин Блек ме причакваше някъде наоколо? Вероятно, щом знаеше как си служим с черните порти, бе предвидил откъде ще проникна в Крило 5.

Дали бедствието показваше до какви крайности можеше да стигне в желанието си да ни унищожи? Или беше отдавна подготвена диверсия, част от план, в който отстраняването ни е само незначителна подробност?

Все едно. Бях готов да приключа с него.

Промъквах се напред в тъмнината. Дали имаше повреда в Подземието, или енергията се отклоняваше другаде заради особено тежка авария?

А какво ли правеше Гленда? Дали знаеше? Беше ли замесена във всичко това?

Изведнъж се вцепених, само ръката ми успя да докопа дръжката на оръжието и почти го измъкна от кобура. Що за дивотия?…

Акорд. Още един. После гневно набиваща се в ушите музика. Агресивно и нервно изтръгната на орган не много далече от мен. След секунди се сетих коя е мелодията, твърде неуместна в това място на размисъл и покой — „Проклятието на Фауст“.

Разбира се, свих наляво, воден от звуците. Има обстоятелства, когато запознаването с неестественото е не само приемливо, но и задължително. Например ако нямаш представа какво става наоколо.

Скоро пред очите ми се разкри смайваща гледка. Разрошен мъж в дрехи на свещеник седеше пред клавишите. Малък свещник пръскаше бледа светлина край него, а две бутилки вино му правеха компания. Влязох в сектора. Мъжът ми се усмихна, после отново притвори очи и продължи да свири. Но когато го доближих, отвори очи и усмивката му се стопи, долната му челюст увисна от ужас. Пръстите му неловко изтръгнаха последен дисонанс от органа. Човекът се разтрепери.

Постоях нерешително, умувайки как да постъпя. Другият обаче сложи край на колебанията ми, като вдигна глава и отлепи длани от лицето си. Вторачи се в мен, дишайки тежко и промълви:

— Не ме измъчвайте. Ще изявите ли волята си?

— За какво говорите?

— Решихте ли да изпълните желанието ми?

Погледът му се плъзна към краката ми, после мъжът се озърна за миг към олтара. Забелязах, че кръстът е обърнат надолу.

Свих рамене незабележимо. Нищо особено. Местният проповедник решил да се прехвърли в другия отбор. Струваше ли си да губя време, за да науча поводите и подбудите за решението му?

Прецених, че е важно, защото нямаше съмнение, че човекът съвсем наскоро е понесъл тежко сътресение на психиката.

— Е?… — плахо подкани той.

— За кого ме смятате? — отвърнах с въпрос.

Изкриви устни в кисела усмивка и наведе глава.

— Видях откъде се появихте. Не отделях поглед от черната порта, откакто принесох жертвата. И щом ви зърнах, засвирих най-уместната музика.

— Ясно. И към какви облаги се стремите?

— Чухте ме и дойдохте. Знаете желанията ми.

— Не изпитвай търпението ми! — изръмжах. — Искам да го чуя от тебе! Веднага!

Очите му се разшириха от страх и той се просна по корем пред мен.

— Не съм искал да ви обидя! Стремя се само да изпълнявам волята ви!

— А какво изведнъж те накара да разбереш кое е добро и подходящо за тебе?

— Когато се случи и хората започнаха да идват при мен със своя ужас… Изнасях проповеди, четях молитви. А хората все прииждаха. И накрая ме осени прозрение. Още преди енергията да спре. Дори преди да дадат заповед за евакуация. Разбрах, че сме прокълнати. Знаех, че сме оставени на погибел и си помислих: „Тогава нека се обърнем покорно към неправедния и нечестивия, защото в падението си ще заслужим да ни пренесе в своите вечни селения.“

— Според тебе защо сте прокълнати?

— Заради своята надменност, вражди, тайни копнежи…

— Всъщност те питам какво точно се случи.

Вдигна глава да ме изгледа недоумяващо.

— За взривовете и останалото ли говорите?

— Да. И стани най-сетне.

Изправи се и отстъпи заднешком. Когато краката му опряха в скамейката, аз кимнах: