Роджър Зелазни - Избор на лице

Щом научих, че е минало времето на приказките и той подготвя доклад за Съвета, като дори си е осигурил подкрепа за гласуването на предложения от него пилотен проект, го посетих в ролята си на Джес Борген, застаряващ член-кореспондент на Академията на науките. Помня добре онзи ден и онова тяло, защото простатната жлеза ме мъчеше и по пътя към жилището на Глин трябваше на няколко пъти да се отбивам, за да се облекча.

Кендъл изобщо не се вписваше в представата за книжен плъх. Беше нисък и по-скоро набит, с грубовати черти на лицето и гъста, рошава черна коса, посребрена покрай ушите. Най-впечатляващи бяха очите му. Изглеждаха огромни поради коригиращите лещи и внушаваха представата, че са прочели и прозрели много неща, включително и между редовете. В моето положение това беше смущаващо. Намерих претекст, само няколко минути след началото на разговора ни, за да изляза за малко от стаята с глобусите, звездните карти, работните маси, чертежите, моделите на екосистеми и компютърния терминал. Явната способност на този мъж да осъществи онова, за което другите само мрънкаха десетилетия наред, сериозно ме притесняваше.

— Но нали осемнадесетте свята на Дома приблизително отговарят на земните условия — ми бе напомнил той, — иначе нямаше да разположим Крилата на тях.

С това отвърна на репликата ми, че всяка от планетите се отличава значително от останалите.

— Значи искате да захвърлите хората сред още неподготвена за обитаване среда? — попитах го.

— Всъщност кой не е готов — хората или световете? — подсмихна се Кендъл.

— И едните, и другите.

— Могат да живеят в модули със затворена екосистема, докато довършват тераформирането.

— Нека допуснем за момент, че ще имаме полза да приспособим за нуждите си и повърхността на нашите светове. Но защо е необходим този междинен етап? Защо да не извършим работата от вътрешността на Дома, а когато всичко е готово, нека желаещите да излязат.

— Не. Боя се — подхвана той тихо, зареял поглед към подредените по масите глобуси, — че стигнах до мнение за Дома като задънена еволюционна ниша, в която човечеството се е натикало. Създадохме постоянна, твърде устойчива среда. Хората са принудени да се приспособяват към условията или да се провалят. И понеже човек е издръжливо, гъвкаво създание, не е допуснал да се провали. Затова през последните няколко века се е променил значително.

— Да, оглади острите си ръбове, стана по-разумен, способен на контрол.

— Никак не ми харесва последната особеност, която изтъкнахте.

— Говоря за самоконтрол.

Той издаде звук, приличащ и на кикот, и на пръхтене, и тогава аз се извиних, за да посетя тоалетната.

Говорихме почти два часа, но този диалог само систематизираше несъгласията ни. Нито за миг не се усъмних, че предложеният от него проект е напълно осъществим. Бях уверен, че всичките осемнадесет свята могат да станат обитаеми за хората. Виждах, че е твърде голяма вероятността различните животоподдържащи системи, които бе разработил в зависимост от свойствата на планетите, да осигурят добра защита на обитателите, докато трае тераформирането. Разбира се, реален беше и другият му любим проект — нова програма за изследване на космоса със свръхсветлинни кораби, която неизбежно щеше да доведе до откриването на още светове, подходящи за заселване. Но за мен нямаше никакво значение дали възнамерява да прокара всичко наведнъж или на час по лъжичка.

Занимаваше ме само заплахата за Дома. Не се боях от онова Навън, а от последиците на достъпността му за това Вътре. Очевидно плановете на Кендъл Глин противоречаха напълно на моите.

— Но защо сте така настроен срещу Дома? — попитах го уж на шега по някое време.

— Домът дресира прекалено успешно остатъците от човешката раса — отвърна той. — Масите вече имат поведенческите реакции на стадо крави. Някой ден обаче ще ни връхлети бик и как ще ни свари?…

— Принуден съм да оспоря съжденията ви. Домът е първото място в историята на човечеството, в което хората успяват да съжителстват мирно. Най-сетне се учат да правят нещо съвместно, вместо да си съперничат. За мен това е преимущество, а не слабост.

Очите му се присвиха насреща ми, сякаш ме виждаха за първи път.

— Не е вярно. Получават удар с палка по главата, ако не желаят да работят заедно. Мозъците им са промити, натъпкани са с всякакви химикали и подложени на терапия, чиято главна задача е да ги приспособи към една неестествена норма, ако не са достатъчно кротки според същата тази норма. Превръщат се в чудесно програмирани клаустрофили. Но докато се учат да живеят заедно в Дома и да го обичат, опасявам се, че губят способността си да живеят където и да било другаде. А Домът не може да се съхрани вечно. И краят му може би ще възвести края и на човечеството.