Роджър Зелазни - Избор на лице

Решителен. Непреклонен. И как умееше да настоява… Това ме подтикна към решението. Наистина имах нужда от тази несломима воля, от мощта на психиката му.

И преди в главата ми да се съберат достатъчно доводи против тази постъпка, ръката ми се премести няколко сантиметра встрани и издърпа шеста скоба.

Да! Мъглата се разнесе, паметта ми обхващаше може би век и половина, но не това ме порази. Самите спомени приличаха повече на сънища и не будеха никакви емоции. Но в мен се просмука някаква твърдост, безмилостна основа, която ми внуши, че имам сили да се справя с проблемите си. Имаше и още нещо…

Тъкмо започнах да се ориентирам в собствената си реакция, да обмислям затрудненията си, когато и другият се размърда, ако мога така да кажа.

Господи, какво чувство!… Сякаш водите от пролетното топене на снеговете напираха зад стара язовирна стена. Усещах все по-силния натиск, но никак не бях сигурен в преградата, която трябваше да го удържи.

„Да, ти беше слабак и имаше нужда от тази сила. Но сега не е моментът да спираш на средата на пътя. Пресегни се и вземи всичко, което ти е под ръка. Ще ти послужи всяко оръжие, което можеш да достигнеш. Ще се изправиш срещу твърде силен враг. Затова трябва отново да станеш съвършен. Изтегли пета скоба и ме върни към живот. Аз ще ти покажа как да си разчистиш сметките с господин Блек.“

— Не — измънках, — почакай… Почакай…

„Няма време. Позицията на твоя противник става все по-неуязвима, докато протакаш. Не се отказвай от инструмента, с който можеш да шлифоваш диаманта, не захвърляй основния камък на арката. Ще имаш нужда от мен. Издърпай пета скоба!“

Ръката ми запълзя към нея, но вече се боях, че съм прекрачил границата. Не виждах как ще укротя стихията, която после щеше да изтръгне от мен жертването и на четвърта скоба, после на трета… и така до самото начало. Това означаваше да срутя градежа, издигнат толкова бавно и мъчително, да се откажа от продължилите векове усилия в стремежа към нравствена еволюция.

„Споделям мотивите ти, изповядвам същите принципи. Но те ще бъдат похабени напразно, ако не си в състояние да ги превръщаш в дела. Трябват ти моите знания, за да се защитиш. Следователно… Извади пета скоба! Веднага!“

Мускулите на ръката ме заболяха. Пръстите ми се сгърчиха като нокти на хищна птица.

— Не! — изсъсках. — По дяволите! Не!

„Длъжен си!“

Ръката ми се стрелна конвулсивно и докоснах пета скоба.

Подложих се на твърде сериозни и бързи промени. Нямах нито една опорна точка в психиката си. А може би Джордън беше прав — изведнъж си спомних името му. Може би. Но нямаше да се поддам на бруталния му натиск. Изобщо не разбирах в какво се бях превърнал. Да отприщя още едно незнайно естество в себе си се равняваше на неизлечима психоза.

„Естествено е да си толкова неуверен. Но трябва и да проумееш, че твоите колебания излагат на риск останалите, момичето също…“

— Чакай!

После ме връхлетя смъртоносният гняв. Аз — Джеймс Уинтън, го заличих някога, пожертвах го, прекърших волята му. А сега тази жалка измет, ненужна отломка от моето „аз“ се опитваше да ми заповядва, сякаш бях момченце!

Бавно, съвсем бавно свих дясната си китка в юмрук. И го стоварих върху таблото.

— Не! Вече имам всичко, от което се нуждая.

„Какъв глупак си!“

Вдигнах ръка и демонстративно натиснах с палец пета скоба.

Мълчание.

После се опитвах да не мисля за нищо, да не ровя в преживените сътресения, а превключих само на мускулна активност — започнах мудния процес по освобождаването си от апаратурата.

Най-после налягането в главата ми отслабна и индикаторите ме осведомиха, че вече е безопасно да махна шлема. Върнах го в нишата му, изключих всичко и излязох от Архива, като внимателно проверих процедурата на затварянето. Тръгнах по коридора към Изчислителния център, стартирах продължителната процедура по отварянето му и се върнах в кабинета си, защото трябваше да почакам повече от десет минути.

Тръшнах се в креслото, запалих нова цигара и се зазяпах в нощта. Луната се бе преместила забележимо върху небосклона. Новата игра на сенките откриваше още следи от опустошение из местността. Гледката вече ми се струваше много по-позната, макар още да не разбирах що за унищожителна сила е вилняла тук. Война ли е имало? А развалините в подножието на мрачните хълмове ми се виждаха още по-интересни и смущаващи…

Разсеяните ми мисли бяха отрязани като с нож, щом се вгледах в разрушената крепост. Стори ми се, че долових неясно движение.