Роджър Зелазни - Избор на лице

Минах край масивните врати и влязох в кабинет или малък салон. Още с първата ми крачка вътре лампите светнаха. Угасих ги с едно плясване на ръце. Стигаше ми и осветлението от коридора. Помещението не беше особено просторно. Светли стени, тъмен килим, бюро, две кресла, диван с масички от двете му страни, вграден в стената библиотечен шкаф с остъклени вратички. Точно каквото го помнех.

Пресегнах се към бутоните по облегалката на креслото и включих отсрещната стена на пълна прозрачност.

Навън беше нощ и дебела оранжева луна висеше над белите каменни хълмове на около километър наляво, придаваше им вид на половин челюст с нацепени зъби. Близките скали бяха лъскавочерни, сякаш скоро ги бе поръсил дъждец. В далечината се разнасяха бледи облаци. А над всичко грееха неизброими звезди. Погледнах за миг индикаторите на дясната стена. Температурата навън беше малко над 13 градуса по Целзий. Завъртях креслото към панорамата и се настаних.

Без да откъсвам поглед от пейзажа, напипах пакет с цигари и си запалих една.

Колкото и положението да не търпеше отлагане, имах нужда от тези мигове, от цигарата, от гледката, преди да направя следващата стъпка. Исках да се отпусна, за да съм в състояние да продължа. Това беше важно.

Канех се да наруша няколко от строгите ни правила, за да се придържам към други. Просто трябваше да реша кое е по-важно в момента. Ако прибегнех до сливане, очаквах силна съпротива от останалите, но нали сега аз бях свръзката, единственият наследник на последните мигове на Енгел, значи само аз можех да направя нещо. Решението се падаше на мен и вече го знаех.

„Браво! Най-сетне отново имаме начело някой с повече ум в главата!“

— Но не го дължим на тебе, старче.

„Ха, естествено, че го дължиш на мен! От край до край!“

— Е, няма да си губя времето в спорове с тебе. Нищо няма да се промени, а след малко дори няма да има значение.

„Кой знае…“

— Какво се опитваш да ми кажеш?

„Да почакаме и ще видим, и то след малко, както сам ми напомни.“

— Едва ли имаш по-добра представа от мен точно какво ще се случи. Е, всъщност имаш…

„Така е. Не е ли време да се уверим?“

— Доста дълго си чакал. Не можеш ли да потърпиш, докато си изпуша цигарата?

„Добре. Наслаждавай се на унилото си съзерцание. Май дори не разбираш какво виждаш в момента.“

— А ти знаеш, тъй ли?

„Поне ми е по-ясно, отколкото на тебе.“

— Ще видим.

„Прав си.“

Нощта беше достатъчно ясна, за да различа няколко кратера в далечината. Очертанията им бяха смекчени от поникналите по тях ниски храсти. Взрях се по-напрегнато и ми се стори, че забелязвам силуета на грамадна порутена сграда, напомняща малко за крепост, в подножието на хълмовете. Предчувствието, че ще науча нещо повече за загадъчната развалина, ме изкушаваше…

Стига! Толкова много имам да свърша! А онези руини… Не съм ли ги виждал стотици пъти? И през колко различни очи?

Надигнах се рязко, смачках цигарата в близкия пепелник, обърнах се и излязох от стаята.

Трептях от възбуда, когато стигнах до Архива, подобен на великански сейф. Започнах да изпълнявам прецизно сложните и потенциално смъртоносни манипулации със заключващия механизъм.

След четвърт час влязох и лампите вътре се включиха. Броени секунди по-късно тежката врата се плъзна със съскане на мястото си.

Отсрещната извита стена се намираше на десетина метра, а ширината на залата беше поне петнадесет метра. Върху плот пред мен бяха наредени в няколко редици контролните устройства — като криле, излизащи от централния пулт. Тежкото кресло в средата бе обърнато към мен, сякаш ме очакваше.

Смъкнах в движение якето от раменете си и го оставих сгънато на един рафт. Настаних се в креслото и го завъртях към пулта. Включих програмите за проверка и подготовка. Отнеха ми към десетина минути заедно със задействането в нужната последователност на отделни модули. Радвах се, че трябва да се съсредоточа изцяло в работата си и не ми оставаше време за излишни мисли. Накрая всички индикатори светнаха в желаните цветове и трябваше да се заема с онова, заради което дойдох тук.

Дръпнах подвижната преграда вляво и завъртях шлема на дългия му тежък прът. Проверих го с няколко теста. Беше в идеално състояние.

Нагласих го на главата си, докато опря удобно в раменете ми. Имаше отвори за очите, за да следя какво върша. Включих програмата, която проверяваше състоянието ми.

Усетих вибрации, докато различните части на шлема се наместваха по издатините на черепа ми. Последва леко стягане — контактите се прилепиха до кожата. Едва доловимо сътресение, няколко капки влага. Обезболяващото. Докато проникваше през кожата, част от количеството остана по косата ми. Нямаше значение. Не исках да ходя с гола глава или да нося перука. Заради това си струваше да понеса струйката, стекла се под яката ми.