Роджър Зелазни - Избор на лице

Постоях неподвижен, докато се ориентирам. Макар да виждах две далечни колони, исках да се добера до подземен преходник. Открих знаците, сочещи маршрута към най-близкия, и тръгнах към водещата натам подвижна пътека. Бях намислил да прескачам от Крило в Крило, докато попадна в станция, предлагаща незабавно прехвърляне в нужната ми Стая. Ако моят непознат противник успееше да ме последва и през междузвездното пространство, сигурно заслужаваше да спечели играта. Съмнявах се обаче възможностите му да се простират чак дотам.

… А все някъде, преди да стигна до желания Портал, трябваше да се отърва от Гленда. Изобщо не ми допадаше идеята да ме придружи до мястото, накъдето отивах, а и не ми изглеждаше нещо да я заплашва, когато остане сама. Бърз изстрел със зашеметяващото пистолетче щом останем само двамата, и нека си отспи на някоя от пейките за отдих на техниците. Така щеше да е по-безопасно за нея, отколкото да ходим навсякъде заедно.

Тази лента се оказа широка и твърде мудна, но поне за минута никой не можеше да ни зърне откъм колоната, толкова претъпкано с оборудване беше това Крило. По-скоро усещахме с телата си пулса на механичното оживление, отколкото го чувахме. Две смени в бърза последователност и попаднахме на по-тясна и скоростна пътека, горе-долу успоредна на първата. Всъщност се преместихме само на стотина метра, но беше напълно скрита от погледите ни. Досега не срещнахме никого сред машините.

Питах се какво ли мислят и вършат другите, дали се досещат поне приблизително за положението, в което бях изпаднал. Струваше ми се съвсем вероятно, защото знаеха, че съм жив и бяха научили за последните загинали сред нас, обаче още не получаваха нови нареждания от мен. Значи са преценили, че продължавам да се спасявам с бягство от врага и ще се свържа с тях, щом имам възможност, а всеки техен опит да стигнат мислено до мен би отвлякъл вниманието ми от решаването на непосредствените ми проблеми. Чудех се доколко са способни да предприемат нещо напълно самостоятелно. Трябваше да обсъдим всичко, когато най-сетне попадна в Нулевото крило.

Крачехме припряно по пътеката, за да не губим време. Осветлението беше ярко, почти неприятно за очите, защото тук денят продължаваше вечно. Над нас неспирно се движеха кранове — гмуркаха се, повдигаха товара си, преместваха го. Машините съскаха, тракаха, бръмчаха. Почувствах нелепо облекчение, когато минахме край поредния телефон и той не звънна.

— Сега ще ми кажеш ли от кого бягаш и защо? — настоя Гленда.

— Не.

— Мога да ти бъда по-полезна, ако знам.

— Ти сама ми се натрапи — напомних й жлъчно. — Не съм ти обещавал разходка с екскурзовод.

— Опасността, която долових преди… сега е съвсем наблизо.

— Надявам се, че грешиш.

Но и аз изпитах особеното чувство. Моята мания за преследване и без друго се събуждаше при всеки повод, но напоследък просто нямаше как да задреме. Стъпих на първата пътека, водеща надясно, без всъщност да знам точно накъде. Гленда ме следваше неотлъчно. Озовахме се в теснотията между грамадни метални кули. Въздухът се затопляше, скоро стана твърде задушно. Шест-седем метра над нас на метално скеле стояха двама работници. Зяпнаха ни учудено.

Завивахме и се премествахме още няколко пъти, дори използвахме за две-три минути толкова тясно платно, че не можехме да стоим един до друг. След малко успяхме да се прехвърлим на по-нормална пътека в желаната от мен посока. Мярнахме група ученици, дошли да се запознаят с вентилационния комплекс. Бяха далече вдясно и скоро ги загубихме от поглед.

Започнах да се озъртам за подходяща ниша или площадка, където да оставя Гленда. Стиснах дръжката на скритото под лявата ми мишница пистолетче. Но идеята да постъпя така с момичето не ми се струваше особено приятна. Май не обичам да оставям след себе си разплетени нишки, водещи до кълбото. А и ме измъчваше любопитство. Странно момиче, което не се задържа дълго на никаква работа, а се впуска настървено да ми помага… Трябваше да проверя и нея възможно най-скоро. Имах желание да се погрижа за по-приемливо решаване на проблемите й.

— … не се обръщай рязко — чух я да казва, — но според мен ни следят. Не, не е на пътеката, а горе. Наляво и зад нас.

Постарах се да погледна натам колкото е възможно по-незабележимо. Една секунда ми стигна и отново се загледах напред.

Той вървеше решително по металните мостчета над машините и ни настигаше, избрал най-късия път.

… И ярките светлини се отразяваха в сините стъкла на очилата му.