Роджър Зелазни - Избор на лице

— И в какво бъркам според тебе?

„Забрави мъртъвците и престани да бягаш. Пречукай врага си и чак тогава почисти къщата.“

— Вече реших кое е по-важно и спешно.

„Да бе, личат си големите ти успехи!“

— Ще се възползвам обаче от съвета ти да забравя мъртвите, като започна от тебе…

„Чакай! Нужен съм ти, глупако! Ако ти е мил животът…“

— Махай се!

„… издърпай седма скоба!“

Прогоних го от съзнанието си и въздъхнах:

— Чудесно мога да мина и без помощта на някои хора…

— Какво казахте? — учуди се Гленда.

— А, нищо особено. Мърморя си.

— За миг ми се стори, че с нас има още някой.

— Вашето келтско въображение се опитва да си поддържа реномето.

— Не, върши си работата, за която му плащам.

Вторачих се в нея и тя се изкикоти. Ама че чувство за хумор има това момиче!

Бях нащрек, когато доближихме лентата, но този път не се виждаше никой наоколо. Стъпихме на нея и продължихме през мрака. Усещах Гленда до себе си и като че се овладях — истинска човешка котва сред невротичните ми бури и урагани.

— Сега как сте?

— Още по-добре.

— Радвам се.

След няколко минути стигнахме до кръстовище и стъпихме на по-широка пътека. Осветлението тук беше по-ярко, мяркаха се и хора. С още едно прехвърляне щяхме да стигнем до пренасящата колона. Издърпай седма скоба… Примамлива, макар и еретична идея — да освободя страшилищата, които Ланге бе оковал сред непрогледната нощ на душата си. За миг сподавих смеха си, после се почувствах оскърбен, накрая отново се развеселих. Частта от мен, която си оставаше разсъдливия стар Енгел, сметна, че е забавно да си представя толкова романтично превзетия Ланге. Неговата външност му бе позволявала да се размотава навсякъде като застаряваща кралица-майка и да набелязва младежите, нуждаещи се от вкарване в правия път. Да си помислиш, че се е боричкал с безименни демони, а после е минал през нещо повече от символично самоубийство, за да направи свръзката, беше почти неприемливо за трезвия ум на Енгел. Тогава се засегна другата част от мен — самият Ланге.

Но границите и различията вече се размиваха и аз — който и ще да бях — накрая си позволих само лека усмивка. Беше ми приятно, че спояването на частите минава поне на повърхността гладко, макар и да се питах какви ли сблъсъци се разиграват в обширната територия на моето подсъзнание.

… Да издърпаме седма скоба означаваше да заличим най-великото дело на Ланге в неспирните ни усилия да направляваме нравствената еволюция на човешкото съзнание. Напрегнах се, защото Ланге в мен се възпротиви дори на обмислянето на подобни действия. Но другите продължаваха да тънат в догадки какво ли е било пожертвано — като мушици, неудържимо притегляни от пламъка на свещ.

Наследих личните кошмари на Ланге и, разбира се, би му харесало много да чуе моите безмълвни крясъци: „Зазас, Зазас. Насатанада, Зазас“ — словата, с които се отварят широко Адските порти…

Това пък откъде ми хрумна? Или от преминалото в мен съзнание на Хинкли, или от Ланге, или от онова, което бе останало отвъд седма скоба. Вероятно Хинкли отвръщаше по този начин на дяволската метафора за седма скоба. Сякаш в отговор на мълчаливия ми въпрос, стори ми се, че го чувам да рецитира:

Той беше нашият библиотекар и имаше възможност да си подбере какъв ли не цитат. Само че не ми стана ясно дали одобряваше идеята, или напротив? Не успях да разгадая чувствата му. Казах си, че точно неясното мнение е проблемът на книжниците. А пък аз…

Проклятие! Съсредоточих се отново. Ланге ли ме разсейваше, за да ме измъкне от колебанията?

Или беше онзи, някогашният, в старанието си да ме въодушеви толкова, че да го възкреся?

Как ли ще се почувствам, когато дойде и моят ред?

Представих си, че ще им посвиря на кларинет — тихо, но безкрайно изкусително…

Прехапах си устните. Огледах какво имаше около пътеката, за да установя докъде сме стигнали. Взрях се за малко в къдриците зад дясното ухо на Гленда, в извивката на шията й. Потактувах с крак. Виждах, че е време да се заема отново със сегашното си положение. Стана ми ясно, че вътрешните ми конфликти са доста по-силни, отколкото си мислех само допреди няколко неопределими мига.

— Докъде смятате да ме придружите? — осведомих се предпазливо.

— Докъдето е необходимо.