Роджър Зелазни - Избор на лице

Постоях задъхан върху новата лента. Не успявах да доловя никакви необичайни звуци. Всъщност цареше почти ненарушима тишина, а и плътният здрач беше съвсем подходящ за изпълнението на моя замисъл.

Отстъпих вляво от пътеката. Пред мен се простираха цели декари бюра и накрая се губеха от погледа ми, сякаш никой не би могъл да преброди тези полета на усърдието. Закрачих между тях. Още бях доста далече от колоната. Не се насочих право към нея, а малко под ъгъл по един безкраен проход през този работен сектор. Претичвах край затъмнените бюра, сливащи се едно с друго, докато не си казах, че съм потънал достатъчно навътре в мрака.

Когато останах без дъх, продължих да вървя бавно и в съзнанието ми се промъкна кошмарната мисъл, че тъпча на място. Тази натрапчива монотонност ме лишаваше безпощадно от усещането за движение — все същия въртящ се стол, сиво бюро, телефон, канцеларски машини, плоски решетести кошнички за входяща и изходяща кореспонденция… Обзе ме чувството за неизбежност, съпроводено от онова чудато проникване във вечността, когато сетивата се притъпяват от еднообразие. В този миг на безвремие ми се струваше, че винаги съм бил тук и тук ще остана, тичащ с всички сили на място насред вселената от бюра.

Спрях и се облегнах тежко на едно от тях, за да се убедя в неговата материалност, а и за да си почина. Извърнах се към осветената подвижна пътека. Нямаше никой. Дори ако се бе опитвал да ме проследи, изглежда се бях изплъзнал. Не забелязвах и движение сред стотиците бюра, които подминах.

И тогава, на сантиметри от ръката ми, телефонът зазвъня.

Изкрещях и побягнах. Всичко натрупано и потиснато, натикано в подсъзнанието, пренебрегнато, забравено изведнъж изригна в една-единствена ужасна секунда.

Бягах, превърнал се в безмозъчно кълбо от представи и реакции, а звънът ме следваше, блъскаше в съзнанието ми, опустошаваше го напълно.

… Понякога дори ме изпреварваше — щом замреше зад гърба ми, започваше да отеква от някое бюро, до което още не бях стигнал. Телефоните се превръщаха в черни злобни горгони, от които се виеха електрически змии. Този миг беше извън времето и продължаваше безкрайно.

Тичах диво, лудешки, блъсках се в разни неща, препъвах се, проклинах — не бях човек, а тласкано от ужас движение сред джунгла от заплахи. Някаква частица от мен като че още се стараеше да обмисли случилото се, но нямах полза от това.

Ставаше прекалено — убийствата, опасността, гонитбата, атаката на неизвестното. Нямах смелост да се озъртам. Иначе можеше и да видя нещо. Или още по-зле — погледът ми пак да срещне нищото. Това беше критичната точка, всеки зазвънял телефон ставаше пореден удар с нож в раната.

Въздухът пареше сухо и тежко в гърдите ми, с всяко конвулсивно движение на ребрата ми болката набъбваше. Усещах, че влагата от очите ми се стича по запотените бузи, но май и панталонът ми беше мокър.

И в мъгливия калейдоскоп на очите ми, далече напред, проникна светлинка, малък жълт ореол. Като че сред него седеше приведен човек.

Хълцах и се напъвах да стигна до това островче, каквото и да представляваше, може би защото беше топло, ярко, толкова различно от всичко наоколо.

Последва експлозията, удавила всякакви други звуци, ослепителният блясък, лишил ме от зрение, накрая пламтящият, разкъсващ тялото удар… и отчаяните думи се изписаха върху екрана на съзнанието ми: „Издърпай седма скоба!“

После всичко свърши.

Бавно идвах на себе си, но се чувствах уморен до мозъка на костите си. Нямах ни най-малка представа къде съм, какво ми се е случило и колко време е минало. Исках да потъна отново в забравата, вместо да науча нещо страшно.

Но съзнанието ми упорито се проясняваше. Тъкмо започвах да признавам, че аз съм си аз и май не усещам никаква болка, когато очите ми сами се отвориха и се фокусираха в гледката.

— Добре ли сте? — долетя глас откъм неясното лице само на педя от моето.

Нищо по-тъпо и по-приятно не бях чувал през живота си.

— Не знам. Дайте ми една минута да си събера мислите.

А те вече връхлитаха ума ми като внезапна приливна вълна. Припомних си всичко и научих последните събития. Дейвис и Серафис бяха мъртви. Както бяхме решили, нашият лекар се присъедини към Дейвис в Крило 18. Двамата влязоха в ниша 17641. И се препънаха в детонатора на някакво взривно устройство. Експлозията ги уби. И аз преживях смъртта им.

С изненада установих, че все още запазвам разсъдъка си. Преди не бих повярвал, че съм способен да понеса четири пъти в един и същ ден гибелта си. Или бях станал по-безчувствен, или притежавах много по-голяма издръжливост, отколкото си представях. Все едно. Олекна ми, че този път не се разстроих чак толкова. Естествено тревожех се за бъдещето. Но най-вече кипях от княв.