Роджър Зелазни - Избор на лице

Надигна решително чашата си и аз го зяпнах смаян. Сякаш наедряваше пред очите ми, седеше много по-изправен. И все пак беше невъзможно. Нямаше как да не го попитам:

— На каква възраст по-точно сте вие, господин Блек?

Усмихна се с крайчеца на устата, докато гасеше цигарата си.

— Възможните отговори са твърде много. Но май се сещам какво ви интересува. Да, виждал съм Земята — истинската, а не на снимки. И помня какво беше, преди Домът да бъде изграден.

— Не — отсякох. — Това е физически невъзможно.

Сви рамене и въздъхна.

— Може би сте прав, Ланге. — Допи последните капки в чашата си. — Всъщност няма значение.

И аз оставих чашата си до снимките.

— Откъде знаете името ми?

Той бръкна в джоба си.

— Дължа ви нещо. — Но извади не пари. — Виж Земята и… Ариведерчи.

Усетих как куршумът прониза сърцето ми.

Но как?…

Музиката ме заливаше, притискаше, пулсираше, а светлините примигваха все по-бързо. Идваше моят ред да се включа с кларинета. Справих се някак — в рамките на поносимото. Скоро последваха ръкоплясканията. Станах да се поклоня, макар и с омекнали колене. Най-сетне сцената притъмня и слязох с останалите по стъпалата. Докато минавахме отзад, дланта на Мартин се отпусна тежко върху рамото ми. Шефът на нашия оркестър, набит пълнеещ мъж, почти оплешивял и с торбички под очите, беше чудесен изпълнител на тромбон и голям симпатяга.

— Енгел, какво ти стана преди малко?

— Присви ме стомахът. Май съм ял нещо развалено. За две-три минути се почувствах доста зле.

— Сега как си?

— Благодаря, по-добре.

— Дано не си докараш някоя язва. Не е шега работа. Неприятности ли имаш?

— Да, но май скоро ще се отърва от тях.

— Е, поне това е добре. Не си хаби нервите.

Кимнах му.

— До утре.

— Ще се видим.

Побързах да се отдалеча. Проклятие! Имах нужда да намеря спокойно кътче възможно най-скоро. Всяка загубена секунда струваше твърде скъпо. По дяволите, как можах да си позволя такова сляпо благодушие? Ама че съм тъпанар! Да му се не види дано!

Свирепо натиках инструмента в калъфа, поставих рекорд по скоростно преобличане, после тръгнах към подвижните пътеки, без да обръщам внимание на никого и нищо, което би ме забавило. Преместих се на най-бързата пътека и се започнаха маневри за изплъзване. Сменях посоката на почти всяко кръстовище. Спуснах се в пренасящата колона три нива по-надолу и закрачих устремно. Накрая се убедих, че никой не ме следи. Чак тогава пак стъпих на пътеките и се насочих към Дневната.

Увереността, че нямам никакво излишно време, ме докарваше почти до истерия. Но малкото пламтящо кълбо на яростта в стомаха не ми позволяваше да се поддам на паниката. Нещо неразбираемо за мен ми бе посегнало на два пъти. Гневът набъбваше в мен — могъщ, необичаен. Не си спомнях да съм изпадал в подобно състояние преди. И въпреки това ми беше някак познато, отдадох му се охотно. Може би точно събудилата се свирепост не ми позволи да припадна този път. В мен полека се надигаше жаждата да отвърна с удар на убийците, да си отмъстя лично, а не само да раздам правосъдие. Колкото и недопустимо да беше това желание, не се опитах да го задуша в усмирителната ризница на самодисциплината — все нещо трябваше да ме държи на крака.

… А и чувството не беше неприятно.

Сянка на усмивка изкриви нагоре ъгълчетата на устата ми. О, не, никак не беше зле да се ядосам. Каква естествена, човешка емоция! Всеки го знае. Почти бях готов да допусна, че е жалко да се прахосва срещу заместители на агресията…

Слязох от пътеката, щом се добрах до Дневната, и закрачих през секторите. Хората седяха, стояха, изтягаха се, приказваха, четяха, дремеха, слушаха музика, гледаха записи, а винаги имаше и по някое тихо кътче, ако човек желаеше да се усамоти. Бързах по мекия под, свивах зад ъгли, минавах през всевъзможни периоди и стилове с надеждата да не срещна нито един познат.

Късмет!

Малка, пуста беседка, оскъдно осветена… пищно зелено кресло, чиято облегалка май се сваляше…

Познах. Намалих още лампата и се облегнах назад. Можех да наблюдавам и двата входа, макар да бях сигурен, че никой не ме е проследил дотук.

Първо се постарах да си поема дъх и да реша кой съм аз в момента. За щастие прехвърлянето на свръзката минава съвсем гладко. Все се чудиш как ще бъде, докато не го преживееш. После те връхлита… и пак не знаеш. Само си уверен, че е станало както трябва.

Знаех, че вече не съм този Марк Енгел, какъвто бях преди старецът да застреля Ланге. Аз бях Ланге, който беше също Енгел. Тоест — ние си бяхме ние. Бяхме се слели, напълно или почти, когато свръзката се измести със смъртта на неговото тяло. Не се налагаше да се приспособявам кой знае колко, защото бяхме преживявали временно сливане много пъти в миналото. Е, сега беше за постоянно и се налагаше да прекроя костюма по своя мярка. Това обаче можеше да почака. Трябваше да направим нещо още след първото убийство. Само че Ланге предпочете да се размотава… и забавянето се оказа фатално. Не одобрявах желанието му да избягва крайните действия, в каквото и състояние да се намираше тогава. Усещах как, пренесло се в мен, това започва да подяжда и моята решителност. И от тази част щяхме да се отървем съвсем скоро, щом сложа осма скоба.