Роджър Зелазни - Избор на лице

Аз/ние трябваше да изчакаме, докато получа възможността да направя нещо. Да чакаме и да се крием. Колкото повече се бавех, толкова по-трудно щяхме да се изплъзнем, дори да не бях обект на постоянно наблюдение. Всички ние разбирахме и това, но оценявахме дълбочината на моите чувства и необходимостта от време, за да се овладея достатъчно.

Скръцнах със зъби и свих юмруци. Не можех да си позволя да се самосъжалявам. Трябваше да го отложа за по-късно.

Заставих се да стана и да прекося стаята до мивката. От огледалото над нея ме гледаше собственото ми отражение — посивяла коса, тъмни очи, лице на петдесетгодишен. Прокарах пръсти през косата си и си отправих измъчена усмивка.

— Жалка гледка — казах на самия себе си и ние си кимнахме в знак на съгласие.

Пуснах студената вода и наплисках обилно набразденото си от бръчки лице, измих си ръцете и се почувствах малко по-добре. Започнах да мисля само за непосредствената задача и извадих дрехи от скрита в стената ниша. Щом веднъж се раздвижих, вече не можех да стоя така. Трябваше да се махна оттук. Натиснах звънеца и закрачих нервно из стаята. Спирах няколко пъти пред прозореца и се заглеждах в малкия, заобиколен от стени парк, където се мяркаха само неколцина пациенти и посетители. Високо над всички нас светлините отслабваха — започваше нощният период. Виждах три от приличащите на тирбушони пренасящи колони и широките веранди на галерия далече вляво. По подвижните пътеки и кръстовищата нямаше много хора, не забелязах и никаква летяща кола.

Отзовалата се сестра доведе след малко младия лекар, който бе установил, че нямам здравословни проблеми. И понеже вече бяхме на едно мнение по въпроса, той ме пусна да си вървя. Благодарих му и излязох. Докато вървях по наклонената рампа към най-близката подвижна пътека, наистина открих, че се чувствам доста по-добре.

Отначало не ме беше грижа коя посока ще избера. Исках само да се отдалеча от Амбулаторията с всичките й миризми, напомнящи ми за моята скорошна злополука. Минавах край огромни аптечни складове, понякога над мен прелитаха въздушни линейки. Стени, прегради, платформи, рампи — всичко беше бяло и лъхащо на дезинфекция. Преместих се навътре към най-бързата пътека и започнах да се отдалечавам с нарастваща скорост от санитари, сестри, лекари, пациенти и техни близки. Радвах се да се отърва от тях. Мразех това място, предназначено за онези, които се възстановяваха, както и за другите, лишени от такъв късмет. Пътеката се шмугваше през края на парк, където такива нещастници седяха по пейки и в моторизирани колички в очакване на деня, когато черната порта ще се отвори и за тях. Сред плетеницата на металната мрежа над главата ми подобни на грабливи птици кранове пренасяха всичко необходимо за решаването на твърде сложното уравнение „хора-предмети-енергия-пространство“. Прехвърлих се от пътека на пътека поне десетина пъти и си отдъхнах чак в изпълнената с тълпи, ярко осветена Кухня. Тук ароматите, движението, звуците и цветовете ми напомниха, че другото вече е останало зад гърба ми.

Отбих се в малка, огряна от светлини закусвалня. Бях изгладнял, но след първите хапки престанах да усещам вкуса на храната, само дъвчех и преглъщах механично. Все се озъртах към другите в залата. Неволно се питах: „Може ли да е някой от тях? По какво да различа един убиец?“

Можеше да е всеки… стига да има мотив и склонност към насилие, а това трудно се разпознава по изражението на лицето. Колкото и да не вярвах, че някой притежава тези съставки, все пак неизвестният ги бе проявил само преди няколко часа.

И вече не изпитвах глад.

Можеше да е всеки…

Обзе ме желанието да се махна. Всичко наоколо ми се струваше зловещо. Откривах заплаха в небрежните жестове и погледи наоколо, всеки мускул в тялото ми се напрягаше, когато край мен минеше някой с поднос. Знаех, че ако закачи стола ми или само се докосне до мен, ще скоча с крясък.

Щом видях, че проходът между масичките се е освободил, веднага закрачих по него. Едва се сдържах да не затичам към подвижната пътека. Дълго се прехвърлях — не исках да попадна в блъсканица, но и се боях да остана сам. Чувах тихите проклятия, които сякаш сами се изтръгваха от устата ми.

Разбира се, имаше място, където щях да заваря хора и можех да се освободя от страха си. Почти не се съмнявах в това. Лесно беше да проверя, но се опасявах, че настроението ми е доста заразително и предпочитах да не се издавам, докато не се успокоя. Най-просто беше да отида там — на местопрестъплението.