Роджър Зелазни: Господарят на светлината

Той изтича при контролния пункт.

Над тях, лотосът замря и сетне се насочи към мъничкия къс синьо небе.

— Чудесно — изръмжа Яма. — Този път пипнахме нещо.

Той плъзна ръка по редицата от копчета, включи онези, които бе необходимо и внимателно нагласи контролния диск.

Дълбоко в подземията на манастира се разнесе тревожен сигнал и мигом започнаха приготовленията за пристигане на госта в приемателя.

— Облаците се струпват отново! — нададе предупредителен вик Так.

— Вече няма значение — успокои го другият. — Рибката захапа въдицата. От нирвана, през лотоса направо при нас.

Прогърмяха нови гръмотевици и дъждът яростно заплющя по обшивката на лотоса. Над планинските върхове се извиха мълнии като пламтящи змии.

Яма побърза да изключи захранването.

— Как мислиш ще се почувства, когато отново го облечем в плът? — попита Так.

— Върви да си белиш банана с четири крака!

Так реши, че това е удобен повод за напускане на стаята и остави Яма сам да прибира сложната апаратура. Той изприпка по коридора и се спусна по широката стълба. Но на площадката, до ушите му стигна шум от тракащи по пода дървени сандали, придружен от възбудени гласове, които се приближаваха по страничния коридор. Без да губи миг, той се изкатери по стената, като се хващаше за редицата от мраморни слонове. Най-сетне стигна до една ниша и се притаи вътре в очакване.

Иззад арката се появиха двама монаси, облечени в черни раса.

— И защо мислиш, не съумя тя да прочисти небето за тях? — попита единият от монасите.

В отговор другият, по-възрастен, широкоплещест, сви рамене.

— Не съм мъдрец, за да знам отговорите на всички въпроси. Явно е уплашена, инак едва ли би им предоставила убежище, нито пък помощ на Яма. Но кой би могъл да определи докъде се простира нощта?

— Или настроението на жената — отвърна първият. — Казват, че дори жреците не знаели нищо за появата й.

— Може и така да е. Но признакът изглежда е добър.

— Така изглежда.

Монасите отминаха по коридора и стъпките им постепенно заглъхнаха. Настъпи тишина.

Но Так не бързаше да напуска скривалището.

Тази, за която с такова благоговение говореха монасите, трябва да е самата Богиня Ратри, почитана от орденът дал светилището си за убежище на последователите на Махатма Сам, Просветленият. Ратри също беше низвергната от Небесния град и обречена да пребивава в смъртно тяло, така че нямаше нищо чудно, че таи гняв и омраза към онези, които я бяха лишили от миналото й величие. Так едва сега осъзна на какви рискове се подлага Ратри, преотстъпвайки им правото на убежище в тази светиня. Само една думичка да стигне до ушите на боговете и всякаква надежда за бъдещото й възстановяване ще бъде изгубена. Так се помъчи да си я представи — чернокоса красавица със сребристи очи, носеща се по Небесния булевард в своята лунна колесница от ебонит и хром, дърпана от черни жребци, а отзад подтичват стражите, също в черно — дори самата Сарасвати й отстъпваше по величие. Сърцето му заблъска в косматите гърди. Трябваше да я види отново. Спомни си как в една прекрасна нощ, преди много години, когато обитаваше в друго, по-красиво тяло, я бе поканил на танц и двамата се бяха понесли по терасата под звездите. Кратък и вълшебен миг. Незабравим, дори за една маймуна, която нямаше право на подобни спомени.

Так бавно се спусна по стената.

Над североизточния край на манастира се издигаше кула. Вътре в кулата имаше стая. Според поверието, тази стая се обитаваше от самата богиня. Всеки ден я почистваха, сменяха бельото, палеха благовонни пръчици и оставяха пред вратата дарове. Но вратата обикновено беше залостена.

Но стаята, естествено имаше и прозорци. Въпросът, дали някой човек би могъл да проникне през прозорците си оставаше открит. Защото що се отнася до маймуните, Так смяташе, че този въпрос е решен.

Като се покатери на манастирския покрив, той се засили и задраска с нокти по издатините на кулата, под навъсеното небе, докато най-сетне увисна под самия прозорец. Дъжд плискаше по хлъзгавата стена.

Отнякъде дрезгаво изкряка птица. Так вдигна глава и видя, че от прозореца виси краят на една синя, измокрена от дъжда кърпа.

Той се вкопчи в ръба на прозореца и надникна предпазливо в стаята.

Беше с гръб към него. Облечена бе в тъмносиньо сари, приседнала на една малка пейка до отсрещната стена.

Так приклекна на парапета на прозореца и многозначително се покашля.

Жената се извърна. Лицето й не се виждаше под плътния непроницаем воал. След като погледа известно време към него, тя бавно се изправи.