Роджър Зелазни - Господарят на светлината

Так я разглеждаше смутен. Някога стройната й фигура, сега изпълваше широката роба, нямаше я гъвкавата й походка и дори през плътния воал се различаваха грубите очертания на масивния нос и двойната брадичка.

Так побърза да склони глава.

— „И яви се ти сред нас и с твоята поява, в дома си бяхме ние — изрецитира той, — като птички, родното гнездо открили.“

Тя стоеше в средата на стаята, неподвижна като статуя.

— „Пази ни от вълка и вълчицата и пази ни от крадеца-скитник, о Нощ, и смили се над краткия ни живот.“

Тя вдигна ръка и бавно я положи на косматата му глава.

— Благославям те, създание нищожно, — произнесе замислено тя. — За нещастие, това е всичко, което мога да ти дам сега. Не мога да ти обещая покровителство, нито да те даря с красота защото за мен и едното и другото са недостъпен разкош. Как те наричат?

— Так.

Тя нежно докосна челото му.

— Познавах един Так… отдавна… в незапомнени времена… в далечното минало…

— Аз съм този Так, мадам.

Тя приседна до него на парапета. Мина известно време преди Так да осъзнае, че жената тихичко хлипа под плътния воал.

— Не плачи, богиньо. Так отново е с теб. Спомняш ли си Так архиваря? От времето на Ослепителното Копие? Ето го пред теб, готов да изпълни всяко твое желание.

— Так… — промълви тя. — О, Так! И ти ли? Не знаех! Не бях чула…

— Колелото отново ще се завърти, мадам, и тогава — кой знае? Може всичко да е за добро.

Раменете й се разтърсиха от ридания. Той протегна ръка, но после я дръпна назад.

Тя се извърна и я стисна.

Измина безкрайно много време, преди да заговори отново.

— Не ще се решат проблемите ни от само себе си, Так, Пресветли копиеносецо. Трябва сами да си пробием път към истината.

— Какво имаш пред вид? — попита той. — Сам?

Тя кимна.

— Той и никой друг. Той е нашата единствена надежда срещу Небесата, скъпи Так. Успеем ли да го върнем сред нас, може би пак ще заживеем както преди.

— Значи затова се излагаш на такъв риск, затова си пъхнала глава в страшната паст на тигъра?

— А защо иначе? Когато няма никаква истинска надежда, трябва сами да я изковем. Даже и фалшивата монета може да послужи понякога.

— Фалшива ли? Не вярваш ли, че той е бил Буда?

Тя се усмихна.

— Сам беше най-големият шарлатанин в историята човешка — и на боговете. Но също така беше най-опасният противник, който някога се е изправял срещу Тримурти 1 1 Божествена триада в индийската митология, включваща Брама, Вишну и Шива — Б.пр. . Нима си изненадан от думите ми, архиварю? Знаеш, че той е заимствал и смисълът и материята на своето учение, пътят и достиженията, с една дума — всичко, от забранените праисторически източници. То беше само оръжие и нищо повече. Неговата сила се криеше в лицемерието. Ако можехме да си го върнем обратно…

— Мадам, светец или шарлатанин, той вече е сред нас.

— Не се шегувай с мен, Так.

— Богиньо моя, идвам при теб направо от залата, където господарят Яма вече празнува своя успех.

— Срещу тази авантюра стоят превъзхождащи сили… Бог Агни веднъж ми каза под секрет, че да се извърши подобно нещо е невъзможно.

Так се изправи.

— Богиньо Ратри, — произнесе той — кой, бил той човек или бог, би могъл да знае повече от Яма по този въпрос?

— Не зная, Так, защото такъв едва ли ще се намери. Но откъде да знаем със сигурност, че той е пипнал в мрежата именно рибката, която ни е нужна?

— Защото той е Яма.

— Тогава вземи ръката ми, Так. Поведи ме отново, както вече си го правил. Искам да зърна спящия Бодхисатва.

Той я поведе през вратата, надолу по стълбите, към подземните покои.

Светлина, родена не от трепкащите факли, а от генераторите на Яма, заливаше цялото подземие. Издигнатия на специална платформа одър, беше закрит от три страни със завеси. По-голяма част от машините също бяха покрити с калъфи. Из залата безшумно се носеха облечените в шафранови раса монаси. Яма, майсторът на майсторите, стоеше досами одъра.

При ненадейната им поява, няколко от иначе школованите в невъзмутимост монаси, не се сдържаха и възкликнаха развълнувано. Так се извърна към жената до него и после, притаил дъх, постепенно забави ход.

Тя вече не беше натежалата матрона, с която бе беседвал доскоро. Редом с него отново бе безсмъртната Нощ, за която бе написано: „Изпълваше Богинята неизмеримо пространство, в дълбочина и ширина. Сиянието й мрака прогонваше.“

Так я погледна и тутакси прикри очи. Тя все още носеше в себе си отпечатък от предишния си Облик.