— Да, точно така.
— През цялото време осъзнавах своето положение.
— Подозирах го.
Очите му блеснаха гневно.
— Знаеше го и въпреки това дръзна да ме върнеш?
— Да.
Сам склони глава.
— И правилно те наричат Бог на Смъртта, Яма-Дхарма. Успя да ме лишиш от моя безкраен опит. Да пречупиш в черния камък на твоята воля онова, което е отвъд разбирането, отвъд великолепието достъпно за обикновения смъртен. Защо не ме остави да обитавам на воля морето на съществуванието?
— Защото светът има нужда от твоето смирение, твоята благочестивост, твоето велико учение и твоето макиавелианско остроумие.
— Аз съм стар, Яма — рече той. — Стар съм, колкото е стар човекът на този свят. Знаеш, че аз бях един от Първите. Един от най-първите, които пристигнаха и се установиха тук. Всички останали вече са мъртви, или богове — dei ex machini 4 4 Богове от машини (лат.) — Б.пр.
… И аз имах шанс да стана бог, но го проиграх. Много пъти. Защото никога не съм искал да съм бог, Яма. Поне не наистина. Едва по-късно, когато видях какво правят, започнах да събирам сили. Но вече беше късно. Бяха прекалено могъщи. Всичко което искам сега е да спя, да спя векове, да позная Великия Покой, безкрайното блаженство, да слушам песните на звездите, които отекват о бреговете на Великия океан.
Ратри се наклони напред и надникна в очите му.
— Имаме нужда от теб, Сам — рече тя.
— Зная, зная — отвърна й той. — Отново познатата история. Имате породист жребец и искате отново да го пробвате срещу другите — но той се усмихна при тези думи и тя го целуна нежно по челото.
Так заскача радостно по леглото.
— Весели се човешкият род — отбеляза Буда.
Яма му подаде наметалото, а Ратри завърза на краката му сандали.
За да дойдеш на себе си след покой, който надхвърля границите на всяко въображение е необходимо време. Сам беше потънал в сън. Докато спеше сънуваше, а докато сънуваше викаше или просто стенеше. Нямаше апетит, но Яма му бе избрал тяло здраво, силно и издръжливо, напълно способно да понесе всички психосоматични изменения, породени от божественото превъплъщение.
Той често седеше неподвижно с часове, вперил поглед в някое камъче, мъничко зрънце или листенце. И невъзможно бе в подобни случаи да го пробудиш.
Яма прозря в това някаква опасност и реши да обсъди ситуацията с Ратри и Так.
— Тревожно е, че често напуска този свят по този начин. Опитвах се да му говоря, но все едно че виках на вятъра. Сигурно не може да си върне онова, което е оставил в миналото. Самият опит му струва твърде много сили.
— Може би неправилно възприемаш усилията му — предположи Так.
— Какво искаш да кажеш?
— Погледни как е втренчил поглед в зрънцето, което сам е поставил пред себе си. Виждаш ли как се напрягат очите му?
— Да. И какво от това?
— Той примижава. Да не би да е късоглед?
— Не е.
— Тогава защо примижава?
— За да изучи по-добре зрънцето.
— Да го изучи? Това не е Пътят, на който той ни учеше. И все пак, той наистина го изучава. Той не медитира, опитвайки се да постигне в дълбините на предмета освобождение от субекта. Не.
— Какво прави тогава?
— Обратното.
— Обратното?
— Той изучава предмета и се опитва да се обвърже с него. Търси в него оправдание на собственото си съществуване. Може би се опитва да се обгърне с воала на Майя — илюзията за света.
— Мисля че имаш право, Так! — възкликна Ратри. — Как да му помогнем?
— Не съм съвсем сигурен, госпожо…
Но Яма кимна и тъничкият слънчев лъч, който падаше през тесния прозорец блесна в косите му.
— Ти успя да забележиш онова, което бе останало скрито за мен — рече той. — Той все още не се е върнал напълно сред нас, макар да се е сдобил с тяло, да крачи по земята и да разговаря. Но мислите му са някъде извън нашия свят.
— какво да сторим тогава? — повтори Ратри.
— Ще го изведем на голяма разходка сред природата — предложи Яма. — Ще го тъпчем с деликатеси. Ще радваме душата му със стихове и песнопения. С напитки силни ще го гощаваме, каквито не се намират тук, в манастира. Ще го облечем в скъпи одежди от коприна. Ще му намерим куртизанка и дори три. Отново ще го потопим във вихъра на живота. Само така ще успеем да го освободим от божествените окови. Какъв глупак съм, че не се досетих по-рано…
— Нищо чудно — прекъсна го Так.
Черен огън пламна в очите на Яма, но той намери сили да се усмихне.
— Ето че си получих заслуженото, дребосък, за макар и неволните коментари, които отправих по адрес на косматите ти уши. Поднасям извиненията си, човекоподобни. В душата си, ти си оставаш човек — умен и прозорлив.
Читать дальше