Том Брадби - Господарят на дъжда

Маклауд се върна до прозореца и започна да подръпва верижката си.

— Така ще осигурим преки улики…

— Не съм малоумен, Фийлд. — Шотландецът се загледа в гъст облак дим, носещ се над покривите. — Възможно ли е наистина да записва всички престъпни сделки черно на бяло?

— Повечето му сделки са незаконни. Във всеки бизнес има нужда от отчетност…

— Това е гаранция за успеха.

— Лу е в безопасност при французите и домът му е истинска крепост.

— Жената трябва да отиде в затвора — настоя Маклауд и се обърна. — Медведева или както там се казва. Трябва да дадем не само на Лу, а и на съучастниците му да разберат, че когато хванем някого, го пращаме в затвора и никой не може да им помогне.

— Наташа има достъп до дома му. Той я води винаги със себе си.

Маклауд се замисли.

— Къде се пазят тези ведомости?

— Предполагаме, че в спалнята му.

— Разследването на убийството е от първостепенна важност. Ако Лу остава главен заподозрян…

— Всичките ни усилия са насочени към него — намеси се Капризи. — Фийлд смята, че можем да използваме ведомостите по два начина. Могат да ни помогнат не само с информацията за пратките и останалите замесени в престъпните сделки, но и ще открият нова насока в разследването. Ако е достатъчно уплашена, че ще отиде в затвора, и е склонна да ни съдейства, рускинята може да ни бъде полезна в много отношения.

Маклауд изсумтя:

— Тя е една от държанките му. Няма начин да ни съдейства.

— Фийлд мисли, че е склонна.

Маклауд прибра корема си и повдигна панталоните си.

— Добре — склони накрая, — но й дайте добре да разбере положението. Тази курветина е само за затвор.

Фийлд се опита да скрие облекчението си. Понечи да излезе преди Капризи, но Маклауд му нареди да остане.

— Не мисли, че съм прекалено строг — каза, когато затвори вратата след американеца. — Оценявам работата, която вършиш.

Младият мъж кимна.

— Знам, че е трудно да работиш в чужд отдел, но наистина ценим усилията ти.

— Благодаря, сър.

— Сега срещаме трудности, но си струва да се понапънем. Нали не ми се сърдиш.

Фийлд се усмихна:

— Не.

— Добре. Добро момче си ти.

Маклауд отвори вратата и потупа Фийлд по рамото.

Освобождаването отне повече време, отколкото бе очаквал. Дежурният отказваше да пусне Наташа без нареждане от Криминалния отдел и остана непоклатим дори когато Фийлд се ядоса. Капризи не се виждаше никъде и накрая англичанинът се принуди да се обади на Маклауд, за да разпореди освобождаването.

Не му се занимаваше да урежда кола, затова се качиха на рикша, където едва се побраха. Краката им се допираха и Фийлд леко се смути, но Наташа не се отдръпна.

Влязоха в апартамента й. Тя съблече шлифера си и застана по средата на стаята. Носеше скромна тъмносиня рокля. Когато прокарваше ръце през косата си, полите й се повдигаха над коленете.

— Нещо за пиене? — попита тихо тя.

— Не, благодаря.

— Чай?

— Не.

— Нещо за ядене?

— Не, обядвал съм… в общи линии.

— Нали не си мислите, че не мога да готвя? Повечето рускини не умеят. Когато дойде, Лена не можеше да си свари дори яйца. Майка ми обаче почина, когато бях малка, и понякога готвех на баща ми.

— Друг път може би ще ми сготвите нещо.

Тя се усмихна и това го зарадва.

— С удоволствие.

— Може би тази вечер.

— Може би.

Фийлд не знаеше дали да приема този отговор за „да“ или за „не“.

— Сигурно сте гладна — отбеляза. — Моля, не искам да ви спирам.

— Ще издържа.

Тя седна и му кимна към един стол, но той предпочете да остане прав.

— Надявам се, не си мислите, че освобождаването ви е безвъзмездно.

Тя сведе глава. После я вдигна и се усмихна.

— Кое е смешното?

— Вие сте смешен. Наблюдавам ви как се борите със себе си.

— Не ви разбирам.

— Желаете ли ме, господин Фийлд, или ще ме отхвърлите? Кое ще надделее.

— Върша си работата.

— Не се съмнявам.

Тя стана, отиде при камината и взе пакет цигари от полицата. Запали една и отново седна, роклята й се вдигна на бедрата.

Гърлото на младия мъж бе пресъхнало.

— Защото си мислите, че съм негова наложница, за това ли е? Това ли ви отвращава в мен?

— Трябва да ми съдействате.

Той не можеше вече да се довери на гласа си. Имаше чувството, че принадлежи на другиго.

— Не съм длъжна да правя нищо.

— Виждали ли сте някога шанхайски затвор отвътре?

— Не.

— Съмнявам се, че ще оцелеете повече от месец.

— Може би ще ми направите услуга.