Север Гансовски - Господарят на залива

— … Не, господине, не беше плезиозавър. И въобще не е от породата на ония гигантски гущери, за които сега се говори, че са се запазили в блатата на Централна Африка. Съвсем особено животно… Ако наистина ви е интересно, ще ви разкажа как се срещнах с него. По радиото току-що съобщиха, че вашият самолет има цял час закъснение, а моят — час и половина. Много ми се искаше да се посъветвам с вас, след като узнах, че по професия сте биолог… Не, не беше и молюск…

Трябва да ви кажа, че това се случи в Индонезия. Всъщност не точно тук, не в Джакарта, а в Нова Гвинея или Западен Ириан, както сега го наричат. По специалност аз съм кинооператор и през 1950 година се случи така, че с един мой другар заминахме за Индонезия. Една френска фирма искаше да снемем филм за подводния живот в тропическите морета.

За първи път чух за това животно край малкото селце, наричаше се Япанга или Яранга, или нещо подобно. Един папуас ми каза, че на запад от Мерауке живее чудовище, което нито един бял още не е виждал. Че този звяр не може нито да се убие, нито да се хване с мрежа и че местните жители панически се боят от него и го наричат „Господаря“. Че Господаря се храни с акули и че на света няма друго живо същество, по-силно от него.

Папуасите много обичат да фантазират и да си призная, не обърнах внимание на тия приказки. Но маршрутът ни минаваше точно покрай Мерауке, по крайбрежието на Арафурското море. И тъй на 15 юли хвърлихме котва край селцето Апусеу. Селцето носеше името на големия остров край него.

Точно тук се случи това, което искам да ви разкажа… Още по една чашка, господине. Наздраве…

Известно ни беше, че в селото заедно с папуасите живее и един бял. Само не знаехме дали е чиновник, назначен от холандските власти, или някакъв авантюрист. Във всеки случай смятахме да го помолим да ни помогне при подводните снимки. (Между другото фирмата искаше да заснемен и подводен лов на крокодили. Идиотска мисъл, нали? В Париж никому и наум не минаваше, че крокодилите живеят в блата и рекички, където водата е тъй мътна, че не виждаш собствените си крака.)

Помня, селцето ни направи странно впечатление. Папуасите въобще са шумен и общителен народ, но брегът изглеждаше като мъртвило. Първите две колиби, в които надникнахме, бяха празни. После видяхме няколко жени и мъже, но всички изглеждаха изплашени. Един мъж промърмори нещо за жълтия туан и посочи една доста голяма за тия места постройка на края на селцето. Тя представляваше голяма колиба, заключена с катинар, признак, че принадлежи на бял. Около нея имаше няколко лехи с маниока. Седнахме на сянка пред колибата и зачакахме.

През юли по тия места е адска жега, господине. Седиш на сянка, без да се движиш, и въпреки това непрекъснато се потиш. А потта веднага се изпарява. Просто пред собствените си очи преминаваш отначало в течно, а после в газообразно състояние. От ярките слънчеви лъчи всичко наоколо се белееше и от тази ослепителна белота боляха очите. Почувствувах поредния пристъп на маларията и изпаднах в нещо като полудрямка.

Събудих се и видях, че до мен стои един папуас. Як, широкоплещест момък, набит. На тялото си имаше само една околобедрена превръзка — чават — и малка торбичка от лико, окачена на гърдите. В такива торбички горските ловци носят имуществото си. За разлика от другите туземци той не изглеждаше изплашен.

Момъкът държеше в ръцете си акула, която хвърли на пясъка.

— Нека туаните погледат. Туаните никога не са виждали подобно нещо.

— Че какво има тук за гледане? — промърмори Мишел (другарят ми се наричаше Мишел Сабатие). — Обикновена мъртва акула.

Това беше синя акула, дълга около метър и половина. Поради дръпнатите назад мощни гръдни плавници тя приличаше на реактивен самолет. Гърбът й беше синкав, а коремът — бял. И цялата долна част на тялото й, от гръдните плавници надолу, беше като че ли сплескана от гигантска преса.

Разбирате нали, господине, предната част на рибата беше такава, каквато си е, а задната заедно с опашката представляваше дълга широка лента, дебела не повече от милиметър. Сякаш акулата бе попаднала откъм опашката си в прокатен стан.

— Тя не е мъртва — рече папуасът. — Жива е. Петър донесе жива акула.

Той говореше за себе си и за събеседника си в трето лице. Папуасът приклекна и извади от торбичката си нож и го заби в хрилете на хищника. Акулата потрепна и изщрака с челюсти.

Ахнахме от удивление. Разбирате, нали, акулата беше жива и в същото време наполовина изсушена.